— Синьо — отвърнах и той я задели. — Гладен ли си? Да звънна ли за храна?
— Да — каза той, докато тръскаше една бяла блуза.
Мисля, че се вслушваше в ботушите ми по плочките, защото точно когато стигнах входа към дневната, каза:
— Би ли затворил вратата?
Направих го и след това огледах стаята. Прецених, че тежките мебели от тъмно дърво са от Бинград. Намерих цвете, нарисувано на виеща се лоза на рамката на вратата. Беше леко повдигнато и го пипнах. Венчелистчетата лумнаха от розово в яркочервено и отново угаснаха. Отдръпнах ръка. Не чух нищо, никакъв звънец. Отидох до прозореца. Надникнах навън озадачен, защото градината долу бе разцъфтяла буйно. Фонтан сред нея плискаше вода и птица подскачаше от клонка на клонка. Разцъфваха цветя. Нова стъпка и перспективата ми спрямо прозореца се измени. Въпреки движението на птицата и кимащите на лекия ветрец цветя нямаше прозорец. Още магия на Праотците.
Почуках на вратата за спалнята.
— Звъннах за храна.
— Можеш да влезеш — отвърна гласът на Амбър. И когато влязох, седеше пред огледалото, което не можеше да види, решеше с четка късата си светла коса, а след това я потупа. Като че ли усети, че я гледам. — Притеснява ли те това? — попита ме.
Не попитах какво има предвид.
— Колкото и да е странно, не. Ти си ти. Шутът, лорд Златен, Кехлибарен и Възлюбен. Любими. Ти си ти и се познаваме един друг толкова добре, колкото могат да се познават двама души.
— Любими — каза тя и се усмихна тъжно. Не знаех дали повтори думата ми, или ме нарече със собственото си име. Отпусна ръце на масата, тази в ръкавицата над голата. — Имаше време — започна, — когато щеше да мразиш този маскарад.
— Имаше — съгласих се. — А това е различно време.
Усмихна се на това. И кимна. Извърна главата си като да ме погледне.
— Ти… би ли искал да бъдеш Фиц, какъвто беше снощи? Мъжът, който имаше да се грижи само за себе си?
Не отговорих бързо. Можеше да хвърля вината на чая или пък да заявя, че не си спомням. Но помнех. Може би беше чаят, но той беше прав. Просто бях зарязал всичко и всички и мислех само за себе си. Някога това бе всичко, за което копнеех. Исках да бъда свободен от задължения към семейство, от дълга си към трона на Пророка. Искал бях да правя само това, което аз искам да правя и когато искам да го направя. Предната нощ бях опитал от това. Нямах представа как се беше оправил сам в непозната стая, как се беше измил или намерил дрехите, с които беше спал. Бях го изоставил да се оправи сам, с нищожните възможности, които му бяха останали.
— Не мисля, че би ти харесало много — отвърнах засрамено.
— Напротив. Защо смяташ, че те подтикнах да го изпиеш? — Бавно протегна ръка към мен. — Фиц. Би ли дошъл тук?
Ръката му в ръкавицата опипа по корема ми, докато намери моята. Хвана я и въздъхна.
— Мразя това, което ти причиних. Това, което направих на живота ти. Зависим съм от теб, сега повече от всякога, въпреки че винаги съм имал нужда от своя Катализатор, за да постигна нещо. Срам ме е като си помисля за опасността, болката и загубата, които ти причиних. Мразя да знам, че винаги си загрижен за мен и за нуждите ми.
— Загуба ли? — Бях объркан.
— Ако не бях аз, нямаше изобщо да си изгубил Моли през всички онези години.
— Не. Щях да съм мъртъв вместо това.
Той се изсмя горчиво.
— Вярно. Но напук на всичко те заобичах рано в запознанството ни. Обикнах израза ти, когато Умен забоде онази игла на жакета ти. Ти му отдаде сърцето си, както аз му бях отдал моето, и за миг изпитах най-чиста завист. Защото внезапно ми се дощя да си мой. Не просто като мой Катализатор. Като мой приятел.
— Бяхме и това.
— И повече. И точно това Слугите така и не схванаха, докато не те издадох. Че си за мен повече от моя Катализатор. Но дори и аз не съзнавах пълното значение на онази близост. Че резултатът ще е дете, толкова мое, колкото твое и на Моли. Дете, дадено на нас. Защото те използвах толкова безмилостно. И дете откраднато, защото те предадох.
— Шуте. Престани. Даде ми толкова, колкото взе от мен.
Жалкото му извинително изражение ме караше да се чувствам неловко.
— Едва ли, Фиц. Едва ли.
— Ти спаси живота ми. Неведнъж.
— След като го застрашавах, обикновено. Фиц. Ако спасиш живота на едно жребче, защото възнамеряваш да го яхнеш по-късно в битка, това обагря акта с висока степен на егоизъм.
На вратата се почука. Той пусна ръката ми. За още миг постоях неподвижно. Заговори тихо: