Имаш чувството, че при тия думи около върха на разрушената кула се сгъстява хладна сянка. Лъчите на ясния ден помръкват, сякаш слънцето се е скрило зад облак.
— Номинура дамнекси демонале! — крещи вълшебникът. — Преципицио Зардинакс! Преципицио!
И ненадейно по гърба ти пробягват ледени тръпки, защото сред сумрака в покрайнините на гората започва да се сгъстява петно от още по-плътен мрак. Сетне около него избухват пламъци и ти разбираш, че Зардинакс се възражда на мястото, където бе последната ти схватка. Само след секунда огненият демон полита към вас с невъобразима скорост.
Усещаш как пръстите на Сиян се впиват в рамото ти и чуваш треперещ от напрежение старчески глас:
— Бъди готов. Дошло е времето за решителния удар.
Нямаш нито време, нито сили да отговориш. Сега в целия свят за тебе съществуват само две неща: острието на меча и връхлитащият демон. С времето сякаш е станало чудо — всяко твое движение изглежда безкрайно бавно. Обзема те спокойствие и увереност. Ще успееш… трябва да успееш.
Зардинакс е пред теб. Огромните му пламтящи лапи се протягат през ръба на разрушената кула. Сетне синьото сияние на меча се стрелва през въздуха, покосява демона… и всичко свършва — този път без дим и крясъци. Просто за част от секундата сянката наоколо се разсейва, отново настава слънчев ден и в гърдите ти избухва необяснима, възторжена радост.
— Магията свърши — прошепва до тебе старият вълшебник.
И без сам да знаеш как, ти разбираш, че Сиян е прав. С магията на огнения демон е свършено завинаги. Пред погледа ти за момент се раздипля необяснимо и прекрасно видение: нейде далече в дебрите на Безмълвната гора магията свършва и всичко в Кристалната градина се събужда за нов живот. А в ръката на кралица Алгиона потрепва истинска, пурпурна роза.
Премини на 503.
481
Обикаляш още малко из прекрасните зали на двореца, но скоро разбираш, че е излишно да губиш времето си тук. Излизаш навън, спускаш се по кристалните стъпала и хвърляш поглед наоколо. Накъде ще тръгнеш?
На север, към червената порта — продължи на 420.
На юг, към центъра на градината — прехвърли се на 496.
482
В един миг преодоляваш препятствието и благополучно се озоваваш от другата страна. Зад теб вратата отново е придобила предишната си плътност. Обръщаш се и я побутваш. За своя радост откриваш, че на излизане няма да имаш проблеми — отвътре портата се отваря с лекота. Успокоен, ти пак се завърташ, за да видиш къде си попаднал.
Продължи на 468.
483
Дълго се колебаеш, но накрая решаваш, че рискът би бил прекалено голям. Взимаш две стъкленици от нефритовата масичка и ги напълваш с вода от чешмите. Ако имаш тапицирана сребърна кутийка, можеш да сложиш стъклениците вътре.
И тъй, мисията ти е изпълнена… поне наполовина. Време е да се връщаш. Накъде ще тръгнеш?
На север, към червената порта — мини на 421.
На юг, към зелената порта — продължи на 494.
484
Какъв камък ще използваш?
Лъчист — прехвърли се на 386.
Черен — мини на 477.
485
Изглежда, че няма никакъв начин да влезеш през зелената порта. Какво ще правиш сега?
Ако решиш да заобиколиш откъм северната страна на Кристалната градина, продължи на 356.
Ако се отправиш към гората по пътеката, която води на изток, мини на 359.
486
С ужас откриваш, че стъклениците в торбата ти са разбити. Всичко е било напразно. Ще трябва отново да се върнеш към кристалната градина.
Но преди да си тръгнал обратно по пътеката, забелязваш една прегърбена фигура да тича през ливадите. Вглеждаш се по-внимателно — та това е Беневолио!
— Успя ли? — задъхано пита старият слуга, когато спира пред теб. — Носиш ли жива и мъртва вода.
Езикът ти сякаш е залепнал за небцето и ти само поклащаш глава. Лицето на Беневолио посърва.
— Връщам се в гората — опитваш да го успокоиш ти. — Вече знам къде е Кристалната градина…
— Късно е… — унило прошепва Беневолио. — Вече е прекалено късно. Кристалният саркофаг не помага… или просто аз не знам как да използвам вълшебството му. Сега нищо не може да спаси господаря.
Сядаш на един пън и хващаш главата си с две ръце. Толкова трудности и премеждия, толкова рискове… само за да се провалиш по нелепа случайност в края на мисията.
— Е, поне успях да унищожа Зардинакс — промърморваш ти.