Любомир Николов
Гората
Песъчливата влажна земя се тресеше от близки и далечни взривове, ревът на самолетни мотори се сливаше с грохота на експлозиите и към почернялото небе се издигаха гейзери от пръст. В далечината горяха танкове и камиони, дребни фигурки бягаха към морето, а над тях продължаваха да се сипят с вой бомби и снаряди. Бясно, в надпревара, тракаха картечници и автомати. Последните английски войници загиваха при Дюнкерк.
Тежка задушлива миризма — не знаех точно на какво, барут, динамит или някакъв друг експлозив свиваше гърлото ми, едва дишах и се борех с неудържимото желание да притисна ушите си с длани и да се просна с лицето надолу в ъгъла на пресния окоп. Може би наистина щях да го направя, ако не беше Гласерман. Усетих как пръстите му жестоко стискат рамото ми и тази болка донякъде разсея страха.
— Без паника, момче! — гласът му тънеше сред адския шум. — Бързо след мен по траншеята!
Кимнах сковано. Без да чака друго потвърждение, Гласерман се обърна и ниско приведен затича напред. Последвах го неловко, като се препъвах в захвърлени каски, раници, пушки, кабели на полеви телефони, разтрошени сандъци от снаряди, колани, шинели… Слава богу, трупове нямаше, широкият превит гръб на Гласерман равномерно се полюшваше на няколко крачки пред мен като гръб на слон, имаше нещо успокоително в масивната му фигура и в същото време едва не ми прилошаваше, защото виждах, че не се е привел достатъчно и всеки миг някой заблуден куршум може да се забие в него.
После траншеята свърши, излязохме на открито и се понесохме през рядката трева между дюните. Сега се чувствах малко по-добре. Полегатите пясъчни възвишения ни закриваха и можехме да тичаме изправени. Воят на снарядите все така дълбаеше мозъка ми, но поне не виждах картината на сражението. А и навярно започвах да привиквам.
Гласерман спря толкова рязко, че едва не се блъснах в него. В следващата секунда разбрах защо. Иззад преобърната пробита от снаряд походна кухня изскочи нисък широкоплещест центурион с лъскава бронзова броня. Широкият пернат шлем прихлупваше свъсените му вежди. Късата туника оставяше открити краката му, защитени с наколенници от тънки бронзови плочки. Беше изгубил някъде единия си сандал и от наранената му пета течеше кръв.
Разперил ръце, сякаш искаше да ме защити, Гласерман бавно отстъпи назад. Центурионът хищно се озъби и надигна късия широк меч — за пръв път виждах меч да се държи наопаки като кинжал. Усещах, че срещу този професионален убиец Гласерман няма никакъв шанс и се готвех да се хвърля напред, когато между дюните отекна дълъг автоматен ред. Подметнат от удара на куршумите, центурионът подскочи напред, олюля се и падна на колене.
Иззад близката дюна излезе висок строен младеж в черна униформа, небрежно преметнал през рамо ремъка на шмайзера. Русата му коса беше прекалено буйна и черната фуражка със сребърен череп и кости се бе килнала настрани. Воднистосините му очи отегчено се вгледаха в окървавения гръб на центуриона. С гнуслива гримаса младежът повдигна лъскавия си ботуш и ритна ранения. Центурионът се просна на земята, потръпна и замря неподвижно.
Дулото на автомата се насочи към нас. Бледите очи се взряха в Гласерман, после в мен, отново в Гласерман…
— Доктор Гласерман?
— Аз… ъ-ъ-ъ, да, аз съм, разрешете да запитам…
— Вървете след мен — прекъсна го младежът. — Имам заповед да ви доставя в имперския бункер. — Той помълча и пак се вгледа в мен. — А този кой е?
— Моят асистент.
— В заповедта не ставаше дума за никакъв асистент. Така че… — черният отвор на дулото зейна срещу очите ми, но с една крачка встрани Гласерман застана пред мен.
— Слушайте, лейтенант! — гласът му прозвуча неочаквано рязко. — Ако не греша, заповедта идва от самия Бонапарт…
— Как смеете да говорите за фюрера — колебливо се опита да избухне лейтенантът.
— Ще говоря, както си искам! — сряза го Гласерман. — Аз, един евреин, ще говоря за Бонапарт както си искам и това не засяга никого освен нас двамата. А колкото до асистента ми, бъдете така добър да не се месите в неща, които не разбирате. Уверявам ви, драги лейтенант, че вашият фюрер-император ще бъде извънредно доволен да се запознае с един млад и талантлив специалист.
Изпъчената фигура под черния мундир започна да спада като пробит балон. В погледа на лейтенанта проблесна страх и ръцете му неволно се изпънаха по шевовете на широкия брич.
— Моята задача е само да осигуря безопасността ви, хер доктор. Ако обичате, последвайте ме. И вашият асистент, разбира се…
Няколко минути по-късно излязохме от дюните край неравен чер път. Отвъд него се простираше хълмиста равнина, обрасла с висока трева. На половин километър от нас римски легион в бойна формация „костенурка“ отразяваше атаката на варварска конница. Грохотът откъм Дюнкерк бе позатихнал и сега ясно долавях звъна на мечове и яростните викове на нападателите.