— Не обръщайте внимание — поклати глава лейтенантът. — Битка без особено значение. Нашите прадеди скоро ще превземат Рим. Но да не се бавим, колата чака.
Наистина, на пътя чакаше старомоден черен мерцедес. Отляво, над предното колело, трепкаше червено знаменце с пречупен кръст на бял фон. Шофьорът — едър ефрейтор в зелена бойна униформа и също с автомат през рамото — придържаше с ръка отворената задна врата. Седнахме, той захлопна вратата, тичешком зае мястото си, изчака лейтенантът да се настани до него и веднага потегли.
Най-после имах време да огледам себе си и Гласерман. Бяхме облечени в еднакви зелени униформи без отличителни знаци. Гласерман си беше все същият — масивен, усмихнат, с къдрава прошарена коса и рядка черна брадичка. Униформата определено не му отиваше, предпочитах го с белия халат. И особено странна беше липсата на познатите широки очила, които заемаха почти половината му лице. Сега носеше малки кръгли стъкълца с телена рамка и от това изглеждаше смутен и беззащитен, макар да бях видял преди малко как добре умее да се справя с положението.
Колата се друсаше по неравния път, зад прашните прозорци преминаваха хълмове, горички и равнини, сред които се сражаваха египтяни, вавилонци, кръстоносци, хуни, татари… Край една река се наложи дълго да заобикаляме, докато открием брод, защото мостът беше вдигат във въздуха. „Партизани“ — лаконично обясни лейтенантът. Пътят постепенно се разширяваше, започнахме да се разминаваме с въоръжени мотоциклетисти и камиони, покрити с маскировъчни мрежи. Войниците крачеха, почти без да спазват строя, с навити над лактите ръкави и килнати кепета — очевидно още не бяха минавали през тежки сражения. Изглеждаха толкова доволни от себе си, че с неволно злорадство помислих за зимата на 1942 година.
Скоростта намаля, криволичехме нагоре по склона на висок хълм. От двете страни на пътя стърчаха бетонните куполи на картечни укрития, от окопите се подаваха войници с панцерфаусти и огнемети, тук-там зловещо се издигаха дулата на оръдия и минохвъргачки. След стотина метра трябваше да спираме пред охранителни бариери, но пропускът на лейтенанта неизменно караше мрачните подозрителни офицери да застават мирно.
Най-после достигнахме широкия плосък връх на хълма. Лейтенантът остана в колата, а ние, обкръжени от четирима автоматчици с физиономии на булдози, се упътихме към масивна бетонна сграда без прозорци — надстройката на имперския бункер.
Пред входа на бункера, край огромна дъбова маса, отрупана с карти, се бяха стълпили генерали с униформи от всевъзможни епохи. Внезапно цялото сборище се разпръсна, като че в центъра бе паднала бомба. Едни се затичаха надолу по склона, други изчезнаха отвъд широката врата на бункера и край масата остана само един дребен мъж на средна възраст с висока шапка и прекалено широк за тялото му сивозелен шинел. С махване на ръката той пропъди автоматчиците, надменно наперен се приближи към нас.
— Здравейте, Адолф — приветливо поздрави Гласерман.
— Привет, привет — небрежно махна с рька Бонапарт. — Не ви липсва нахалство, докторе. Напоследък дори Гьоринг не смее да ме нарича другояче, освен „мой фюрер“ или „сир“. И изобщо… Не мога да си представя как сте събрали кураж да дойдете тук. Ами че сега сте ми в ръцете! — той хихикна и смешните му мустачки подскочиха. — Мога да заповядам незабавно да ви разстрелят… Или да ви пратя в концлагер. Знаете ли, изградих няколко концлагера с оглед на някогашните грешки, допуснати от оная свиня Химлер. Като поседите там някоя и друга седмица, ще почнете да съжалявате за отношението си към Адолф Бонапарт… Не, сетих се! — той театрално се плесна по челото, пресечено от сплъстен черен кичур и усмивката му стана блажена. — Първо ще ви предам на моите момчета от Гестапо. Със специални инструкции. А концлагерът — после, за десерт.
Не беше страшен. Просто изглеждаше противен, толкова противен, че не можах да се сдържа:
— Престанете с тези глупости, Бонапарт. Сам знаете, че не можете да ни направите нищо!
— Този пък кой е? — стрелна ме с поглед дребният човечец.
— Моят нов асистент, доктор Стоев — обясни Гласерман. — Виждате ли колко се грижим за вас. Но общо взето младежът е прав, Адолф. Престанете с тези глупости и дайте да поговорим като сериозни хора.
— Добре де, добре… — обидено промърмори Бонапарт. — Вече не може да се пошегува човек. Да не мислите, че ми е лесно? Ако знаех колко ядове ще имам… Готите изобщо не разбират от дисциплина. Разбих англичаните при Дюнкерк, обаче те успяха да се измъкнат с корабите си, а за десант в Англия ми е още рано, донерветер, докторе, в тоя свят всичко върви наопаки… Да вземем например само Сталинград — той неопределено махна с ръка нанякъде отвъд хълма. — От три дни го атакувам, а той не иска да пада. Правя ви официално оплакване и настоявам да направите нещо против Сталинград.