— Е-е-е? — съчувствено възкликна Гласерман. — Сам си забърквате кашите, а после се оплаквате от мен… Сталинград! Току-виж сте решили да се биете и при Ватерлоо.
Бонапарт презрително прихна.
— Ватерлоо? Подценявате ме, докторе. Вече седем пъти бия Уелингтън при Ватерлоо. Слушайте, дайте да се разберем! Вие ще направите нещо за Сталинград, а аз обещавам да бъда послушен. Много послушен. Нали? Нали, докторе? Иначе… — гласът му изтъня, премина във фалцет — иначе концлагер, Гестапо, разстрел!
— Пак ли започвате? — строго се осведоми Гласерман.
— А какво да правя? — печално поклати глава Бонапарт. — Като не върви? Нито генерали като генерали, нито техника като техника… Сега обстрелвах Англия с Фау-1. Никаква ефективност, половината избухват още по пътя. Вярно, имам си няколко добри стари ядрени ракети — Матадор, Тедстоун, Онест Джон… Само че, да си призная, не ми се ще да ги използвам. Какво удоволствие е това — една-две ракети и всичко е унищожено…
— Оставете! — прекъсна го Гласерман. — Ако не греша, очакват ви много по-сериозни неприятности. Вдигнете слушалката.
В същия миг телефонът на масата иззвъня. Бонапарт пое слушалката. Зазвуча пронизителен глас, фюрер-императорът изруга, раздразнено захвърли слушалката и се обърна към Гласерман:
— Какви са тия шеги? Обажда се някаква учена глава от Берлин, нещо ставало с ентропията. Какво представлява тая глупава ентропия и защо ще ме засяга? Имам си и по-важни работи! Сталинград трябва да падне, иначе цялата ми кампания отива по дяволите!
Гласерман ме погледна и вдигна рамене. После леко кимна, разбрах го и двамата едновременно произнесохме кодовата дума:
— Деконтакт!
За част от секундата всичко наоколо избухна в жълти, червени и сини концентрични кръгове, хълмът изчезна и аз се озовах в командната зала, пред пулта на ситескопа. Гласерман се надигна от съседното кресло, свали шлема и се обърна към мен:
— Как ти се стори?
— Поразително — чистосърдечно отвърнах аз. — За първи път виждам подобно съвършенство на внушението.
— Именно — доволно се усмихна той. — При нас постъпва най-новата техника, нали сме водеща клиника. Всичко в името на пациента… Завиждам ти, момче. По мое време можехме само да мечтаем за подобни апарати.
Той натисна един бутон на пулта и на големия екран се появи широка луксозно обзаведена стая. Само тапицираните стени подсказваха, че тук е настанен душевноболен.
— Ето го — Гласерман посочи с пръст изображението на дребен възпълен мъж, изпънат на леглото с шлема на сугескопа върху главата. — Генерал Родерик или, както сам се нарича, император Адолф Бонапарт. Неизлечим вече от три години, откакто бе обявена всеобща демобилизация.
— А вие му позволявате свободно да развива манията си с помощта на най-новата техника, Дюнкерк, Сталинград… Това беше отвратително!
Гласерман се разсмя, после изведнъж се намръщи.
— Отвратително? Може и така да е, момче. Аз вече съм претръпнал, ще трябва да претръпнеш и ти. Почакай, докато надникнеш в главите на някои други пациенти, тук са безнадеждните, тези, които освен нас имат само още един изход — пълна перестройка на съзнанието. Да, съгласен съм, в главите им често има порядъчно количество мръсотия. А нашата задача е да се ровим из нея и ако можем, да я изчистваме. Който не иска да се цапа, трябва да напусне. — Той помълча и вече по-меко добави: — Не мисли, че оставям Родерик да потъне в света на виденията си. Просто подготвям най-елементарна шокова терапия. Просто почакай до утре и ще разбереш…
Този път имаше нещо променено, усетих го от първия миг. Намирахме се на върха на познатия хълм, край имперския бункер, но равнината долу изглеждаше непозната. Из степта, чак до хоризонта, бяха разпръснати хиляди малки горички, между които се суетяха хора, стреляха оръдия, отгоре с вой пикираха бомбардировачи.
— Гласерман!
Пронизителният крясък ме накара да се обърна. Откъм бункера, препъвайки се в дългия си шинел, тичаше към нас Бонапарт. Беше без фуражка и дългата рошава коса падаше пред очите му.
— Това е твоя работа, нали? — беснееше фюрерът. — Предател! Подлец! Смърт!