Гласерман ловко се отклони от юмруците му и спокойно, с отмерена сила, го зашлеви през лицето. Бонапарт седна на земята и се разплака.
— Не е честно! Не е честно, докторе!
— Кое не е честно? — попитах аз.
Дребният мъж престана да хълца и ме погледна с надежда.
— Гората! Тая проклета гора! Довчера в равнината нямаше нито едно дърво, а погледнете сега! Една горичка, друга, трета… При всеки изстрел израства ново дърво? Това са пак гнусните машинации… на Гласерман! Не е честно, по дяволите!
— Предупредих ви вчера — каза Гласерман, — но вие не обърнахте внимание на обаждането от Берлин, нали?
— Какво? — Лицето на Бонапарт недоверчиво се изкриви. — Оная глупост? Как се казваше? А-а-а… негентропия. Чувал съм я тая дума, но да пукна, ако съм наясно какво означава.
— Е, добре, ще се опитам да ви обясня. Нека оставим настрана научните подробности, аз самият не ги разбирам съвсем добре. Процесите тук, във вашия свят, са следните. Би трябвало да знаете, че с думата „ентропия“, макар и много условно, можем да обозначим стремежа на материята във вселената към първичния хаос…
— Да! — с неочакван ентусиазъм го подкрепи Бонапарт. — Хаосът, всеобщият хаос, това е бъдещото на света, ако ентропията е това, то аз съм изцяло за нея!
— Не ме прекъсвайте! Исках да кажа следното: в този свят е станало нещо необикновено. Ентропията, хаосът, който създавате, е придобил обратен знак. Сега всеки опит за разрушение дава противоположен резултат — организиране, усложняване на структурата на материята и тъй като живата материя е именно такава, то…
Императорьт изрева, скочи и хукна към входа на бункера. Сред крясъците му едва се различаваха отделни думи: „Спрете“, „Не изстрелвайте“…
Гласерман ме грабна и с неподозирана сила ме хвърли в близкия окоп. Преди да разбера какво става, тежкото му тяло тупна до мен и веднага ослепително ярко сияние преряза небето, земята се разтърси, гръмотевичен удар прелетя над хълма, върху нас се посипаха буци пръст и всичко затихна. Гласерман се надигна и ми помогна да се измъкна от окопа.
Равнината беше изчезнала. Докъдето поглед стига, се простираше безкрайна дъбова гора.
— Какво ще кажеш? — попита Гласерман.
Свих рамене.
— Не е зле, но ако искате моето мнение, цялата тази работа с ентропията беше пълно невежество. Извинявайте, но от физика разбирате колкото средновековен монах.
— Така и предполагах — спокойно се съгласи той. — Няма никакво значение. Родерик разбира още по-малко. Важна е картината, която се създава.
Бонапарт се приближи, накуцвайки и мрачно седна до нас.
— Да ви кажа под секрет, Гласерман, вие сте ужасна еврейска гад. Подигравате се с един нещастен офицер само защото има лошия късмет да бъде ваш пациент. Какво да правя сега? Опитах се да унищожа гората с ядрен взрив и вижте какво се получи.
— Ами опитайте обратното — меко го посъветва Гласерман. — Да строите. Щом ентропията е добила обратен знак, всяко ново здание ще се превърне в страхотна бомба.
Бонапарт скочи на крака.
— Телефон! Телефон, химолдонерветер! Сега ще й дам да разбере! — Един войник дотърча с полеви телефон и фюрерът нетърпеливо грабна слушалката. — Берлин! Берлин незабавно! Да се мобилизират всички архитекти! Какво? Как така? Това е саботаж! Ще ви разстрелям до един!
— Няма нужда да ги разстрелвате — тихо каза Гласерман. — Казаха ви, че няма архитекти, нали? Представете си, така е. Забравихте ли, че в една от ранните си заповеди ги включихте в списъка за изпращане в концлагер? Сега ще трябва сам да учите архитектура. Това е единственият изход, ако искате да спечелите войната. Не забравяйте, всяка нова сграда ще избухва като бомба.
Няколко минути по-късно, пред пулта на сугескопа, Гласерман свали очилата си, уморено разтърка очи и промърмори:
— Знаеш ли, страхувам се за него.
Тези думи бяха моят първи сериозен урок, но не тогава, а после, през нощта, когато все още сънен, изскочих от аеротаксито и мрачният, прегърбен, остарял Гласерман ме поведе по коридорите на клиниката към стаята на мъртвия Родерик.
Отидох при сугескопа. Може би просто от любопитство, може би от чувство за служебен дълг. Вече не помня.
Вековните дървета бяха покрили целия хълм чак до върха. Тук-там в зелената им сянка се издигаха ужасяващо криви недовършени стени, търкаляха се преобърнати бетонобъркачки, лежаха съборени нескопосано сковани скели. По-нагоре имаше оръдия с разхвърляни наоколо гилзи от снаряди, но сега отпуснатите им дула бяха оплетени от див бръшлян и от всички страни ги обграждаха млади издънки. Не беше трудно да си представя как Бонапарт отчаяно се е мъчил да изгради поне една прилична стена и подлуден от неуспехите, е решил да даде последен отпор на гората с по-познати средства. Питах се колко ли време се е сражавал така, създавайки ново дърво с всеки оръдеен изстрел.