Пейджърът и мобилният ми телефон са нажежени. Вече закъснявам за среща с екипа на защитата по най-голямото дело в цялата ми кариера. Двама заможни тенисисти от университетския отбор, жители на шикозното предградие Шорт хилз, са обвинени в изнасилване на шестнайсетгодишна афроамериканка от Ървингтън на име — от името полза никаква — Шамик Джонсън. Процесът вече върви. Спрян е поради процесуални причини и аз възнамерявам да сключа сделка относно размера на присъдата със защитата, преди да започнем цялата работа отначало.
Ченгетата ме откарват до службата в Нюарк. Знам, че колегите от противната страна ще приемат закъснението ми за преднамерено, обаче няма как да поправя стореното. Когато влизам в кабинета си, двамата основни защитници са вече там.
Единият, Морт Пъбън, става на крака и започва да крещи:
— Кучи син такъв! Знаеш ли колко е часът? А!
— Морт, да не си отслабнал?
— Не се ебавай с мен.
— Чакай, чакай. Друго е станало. Порасъл си, нали? Станал си по-висок. Като истинско момченце.
— Върви на майната си, Коуп! Висим тук цял час!
Другият адвокат, Флеър Хикъри, остава неподвижен в креслото, изпружил крака, самата безучастност. Именно той ме интересува. Морт е противен и креслив фукльо. Флеър е адвокатът, от когото се страхувам. Той няма нищо общо с онова, което повечето хора мислят за него. Преди всичко Флеър3 — кълне се, че това е истинското му име, но аз храня известни съмнения по въпроса — е гей. Е, добре, голяма работа. Много други адвокати са хомосексуални, но Флеър е хомосексуален хомосексуалист.
Той никога не прави опит да прикрие тази своя особеност в съдебната зала. Напротив, подчертава я.
Сега оставя Морт да повилнее още някоя и друга минута. През това време сплита пръсти и се любува на маникюра си. Гледката видимо го задоволява. Сетне вдига ръка и го прекъсва с грациозно движение на китката.
— Достатъчно — заявява той.
Костюмът му е лилав на цвят. А може би патладжанено морав. Или нещо още по-смахнато. Не ме бива с цветовете. Ризата е в същия тон. Както и вратовръзката. Леко подалата се от горния джоб на сакото кърпичка — и тя. Такива са и — мили Боже! — обувките му. Флеър забелязва, че изучавам облеклото му.
— Харесва ли ти? — интересува се той.
— Напомня ми за Барни Джойнс от „Селяндурите“.
Той смръщва вежди.
— Барни Джойнс, „Селяндурите“ — повтаря с нацупени устни. — Няма ли да ме сравниш с някой още по-изтъркан естраден персонаж?
— Всъщност мислех си за онова оранжево същество от „Телетъбис“, но не мога да си спомня името му.
— Тинки-Уинки. Но и това е изтъркано. — Скръства ръце с въздишка. — Е, след като сме се събрали всички в този очевадно хетеросексуално подреден кабинет, дай да пуснем нашите клиенти по живо, по здраво, та да продължим и ние да си гледаме работата.
Втренчвам поглед в очите му.
— Те са го сторили, Флеър.
Той няма намерение да отрича.
— Наистина ли ще изправиш тази побъркана проституираща стриптийзьорка пред съдебното жури?
Понечвам да защитя момичето, но той вече е запознат с фактическата обстановка.
— Да.
Флеър прави опит да сдържи усмивката си.
— Ще я направя на пух и прах — обещава той.
Замълчавам.
Като нищо ще я направи. Няма съмнение по въпроса. Това му е номерът. Може да върти и суче, както си ще, а накрая всички го харесват. Виждал съм го с очите си. Нормално е да се допусне, че поне част от членовете на журито са хомофоби, които ще го ненавиждат или ще се страхуват от него. Нищо подобно. На жените обикновено им се иска да отидат на пазар с него и му разкажат за недостатъците на своите съпрузи. Мъжете го намират така безопасен, че през ум не им минава възможността да ги манипулира.
Готвя се за решителна схватка.
— Какво предлагате? — питам аз. Флеър се усмихва.
— Изнервен си, нали?
— Просто се мъча да отърва една жертва на изнасилване от вашите издевателства.
— От моя страна? — Той полага длан върху гърдите си. — Обиден съм.
Не откъсвам безизразен поглед от него. В това време вратата се отваря. Влиза Лорън Мюз, главният ми следовател. Тя е на моя възраст, към средата на трийсетте, и е разследвала убийства още при предшественика ми Ед Стейнбърг.
Лорън сяда, без да обели дума или да направи някакъв жест.
Обръщам се към Флеър:
— Та какво предлагаш?
— За аперитив — започва противникът — искам госпожица Шамик Джонсън да се извини заради това, че е опетнила репутацията на две прекрасни, почтени момчета.