— Ръката — промълвявам аз. — Джил имаше същия ужасен белег.
Тя кимва.
— Един от съседите гледаше лами. Оградил ги бе с бодлива тел. Джил умираше да се катери. Бе осемгодишен, когато направи опит да прехвърли оградата и да влезе при животните. Падна и телта се заби дълбоко в рамото му. — Обръща се към съпруга си: — Колко шева му направиха, Джордж?
Сега и Джордж Перес се усмихва печално.
— И така — обажда се Мюз, — какво по-точно търсим?
— Да пукна, ако знам.
— Мислех, че имаш нещо предвид.
— Само вътрешно усещане.
— Я не ме занасяй.
— За нищо на света не бих го сторил.
Продължаваме да ровим.
— Значи — обажда се тя, — на практика претърсваме тая купчина, за да намерим нещо с надпис „Главна улика“, така ли?
— Търсим — отговарям аз — катализатор за развоя на делото.
— Чудесен термин. И как ще катализира?
— Нямам представа, Мюз, но отговорът е скрит тук. Усещам го.
— Добреее — проточва тя с видимо усилие да не вдигне безпомощен поглед към тавана.
И така, ние търсим. Поръчвали са доста често пица. Всяка вечер по осем, директно с кредитни карти. Абонирани са за нормален кабел, както и за втори „горещ“, по който да гледат порно. Блузи за голф с логото на братството на гърба. Същото е щамповано и на топките за голф. Цял тон от тях.
Стараем се да вкараме всичко това в някакъв ред. И аз не знам защо. Хващам една сметка за „горещия“ канал и отбелязвам:
— Евтиния.
— Интернет има грижата да осигурява лесен достъп на масите до всякакви мръсотии.
— Добре е да се знае — подчертавам аз.
— Като създава също така условия за събуждане на по-специални интереси към жени или по-точно жена в нашия случай.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да наема едно лице извън службата.
— Кого?
— Частен детектив на име Сингъл Шейкър. Чувал ли си за нея?
Кимвам.
— Чувал съм.
— Няма значение дали си чувал. Виждал ли си я?
— Не.
— Но знаеш?
— Да, бе — отвръщам, — знам.
— Е, няма нищо преувеличено. Телосложението на Сингъл Шейкър й позволява не само да спре камион на пътя, но и да изцъкли погледа на всяка холивудска звезда. И е много добра. Ако някой е в състояние да измъкне нещо от устата на загазили богаташчета от студентско братство, това е именно тя.
— Добре — приемам аз.
Часове по-късно — мога да кажа точно колко — Мюз започва да се изправя.
— Нищо няма да намерим тук, Коуп.
— Май така изглежда.
— Първата ти работа утре е да поработиш с Шамик, нали?
— Да.
Тя се изправя над мен.
— По-добре е да посветиш времето си на това.
Аз козирувам. Вече сме упражнявали показанията пред съдебното жури, но не така интензивно, както може да се очаква. Не искам тя да остави впечатление, че думите и реакциите й не са спонтанни, а резултат от специална подготовка. Имам предвид съвършено различна тактика.
— Ще гледам да изкопча каквото мога.
Поема с тежка стъпка към вратата.
Естел ни приготвя вечеря — спагети с кюфтенца. Тя не е кой знае каква готвачка, но горе-долу става. После завеждам Кара да й купя сладолед — специално угощение. Сега е по разговорчива. Гледам я в огледалото за обратно виждане, омотана с предпазните колани на своето столче върху задната седалка. Когато аз бях дете, имахме право да сядаме отпред. Днес то се добива едновременно с разрешението да пиеш алкохол.
Старая се да следя какво ми говори, но Кара мели невъобразими дивотии, както често правят малките деца. От казаното излиза, че Британи постъпила нечестно с Морган, поради което Кайл я замерил с гъбата и откъде накъде Кайли, не Кайли Г., а Кайли Н., щото в класа има двама Кайли, та защо Кайли отказва да отиде през междучасието на люлките, ако и Киера не отиде? Наблюдавам възбуденото й лице, застинало в строга гримаса като на възрастен. Обзема ме онова всепроникващо усещане. Прокрадва се неусетно. Случва се от време на време с всеки родител. Гледаш рожбата си в някой обикновен момент, не на сцената или когато нанася победен удар с топка или палка, а просто така, само гледаш и внезапно си даваш сметка, че тя е твоя цял живот, а това те плаши и очарова, искаш да задържиш завинаги този миг.
Загубих сестра си. Загубих жена си. А неотдавна загубих и своя баща. И трите пъти успях да се съвзема. Но като гледам Кара, как оживено бърбори, как си помага с ръце и очи, разбирам, че има един удар, след който никога не бих съумял да се изправя.
Спомням си моя баща. В гората. С онази лопата. С разбито сърце. Търси своята дъщеричка. Спомням си мама. Тя избяга. Нямам представа къде е. От време на време ми хрумва да я издиря. Все по-рядко. Мразих я години наред. Може би още я мразя. А може би, след като сам имам дъщеря, по-добре разбирам болката, през която е трябвало да премине.