Прибираме се у дома, а телефонът звъни. Естел поема детето от мен и аз вдигам слушалката.
— Имаме неприятности, Коуп.
Баджанакът Боб, мъжът на Грета. Председател е на благотворителния фонд „Джейн лекува“. Основахме го с него и жена му, когато моята почина. Имаме множество прекрасни отзиви в печата. Моят жив паметник за прекрасната ми, красива и нежна жена.
Господи, какъв съвършен съпруг трябва да съм бил.
— Какво има?
— Твоето дело за изнасилване започва да ни струва скъпо. Бащата на Едуард Дженрът организира неколцина свои приятели да се откажат от по-нататъшни дарения.
Затварям очи.
— Браво.
— Има и по-лошо. Пуска слухове, че злоупотребяваме със средства от фонда. Кучият син има много връзки. Вече започнаха да ми звънят по телефона.
— Ами покажи им счетоводните книги. Няма да открият нищо нередно.
— Не бъде наивен, Коуп. Ние сме в постоянна надпревара с останалите благотворителни организации за спечелване сърцата и кесиите на дарителите. И най-малкият намек за нещо нечисто ще ни довърши.
— Не можем да направим кой знае какво по въпроса, Боб.
— Знам това. Само че… правим добро за мнозина, Коуп…
— Знам.
— А със средствата хич не е лесно.
— Какво предлагаш?
— Нищо. — Боб се колебае. Обзалагам се, че иска да каже още нещо. И чакам. — Виж какво, Коуп, вашите момчета постоянно сключват сделки, нали така?
— И аз го правя.
— И оставяш някое по-малко зло ненаказано, за да закопчаеш по-голям злосторник, нали?
— Когато се налага.
— Тези две момчета. Чувам, че са свестни деца.
— Не си чул истината.
— Не казвам, че не заслужават наказание, но понякога може да се преговаря. В името на по-значителното добро дело. Фондът се е заел с мащабна програма. Може би това е по-важното добро. Само това искам да кажа.
— Лека нощ, Боб.
— Не се засягай, Коуп. Просто търся начин да излезем от тази каша.
— Разбирам, Боб. Лека нощ.
Затварям. Ръцете ми треперят. Дженрът, този кучи син, ми е вдигнал мерника. Цели се в паметта на моята жена. Тръгвам нагоре по стълбите. Изгарям от яд. Трябва да се овладея. Сядам зад бюрото. Върху него се виждат само две снимки. Едната е на Кара, правена неотдавна в училище. Тя заема централно място.
Втората фотография е върху зърнеста хартия и е запечатала образите на моите Бабушка и Дедушка в старата родина, Русия или — както се наричаше по времето, когато починаха в този необятен Гулаг4 — Съветски съюз. Починаха, когато бях съвсем малък, когато още живеехме в Ленинград, но аз още ги помня смътно, особено бялата грива на Дедушка.
Защо ли, често се питам, държа тази снимка на бюрото?
Дъщеря им, тяхната дъщеря ме изостави, нали така? Тъпа история. Поради някаква причина обаче, независимо от свързаната с нея болка, имам усещането, че тази снимка има някаква връзка. Поглеждам я, виждам моите Бабушка и Дедушка и се сещам за житейския лабиринт и семейните проклятия, питам се къде биха могли да се коренят. По-рано държах и снимки на Камил и Джейн. Обичах да ги имам пред погледа си. Носеха ми успокоение. Но това не означава, че правят същото и за дъщеря ми. Не е лесно да намериш верния тон с едно шестгодишно дете. Искаш да му говориш за мама. Искаш да знае за нея, за прекрасния й дух, за това колко много би обичала малкото си момиченце. Иска ти се и да я успокоиш в някаква степен, да я убедиш, че мама гледа отгоре с любов. Но сам не вярвам в това. А искам. Искам да повярвам, че след смъртта ни очаква прекрасен друг живот, че жена ми, моята сестра и баща ни гледат сега усмихнати от небето. Но не мога. И когато го разправям да дъщеря си, имам усещането, че я лъжа. Но го правя така или иначе. Засега всичко това звучи като приказките за Дядо Коледа и Снежанка, нещо временно и утешаващо, но един ден тя ще научи, както винаги се случва, че това е още една неоправдана родителска лъжа. А може и да греша. Може би те наистина се усмихват към нас от небесата и точно в това ще повярва някой ден моята Кара.
Към полунощ най-сетне позволявам на мисълта си да се отправи натам, където й се ще — към сестра ми Камил, към Джил Перес и онова ужасяващо, омагьосано лято. Виждам лагера. Виждам Камил. Виждам онази нощ. И за първи път от няколко години си позволявам да помисля за Люси.
Печална усмивка отпуска лицето ми. Люси Силвърстейн е първата ми истинска приятелка. Прекарахме вълшебен, подобен на приказка летен роман, който секна през онази нощ. Не ни се удаде възможност да се разделим — ние бяхме брутално откъснати един от друг. Сториха го безскрупулни убийци. Разкъсаха ни в един момент, когато все още бяхме изцяло вплетени един в друг, когато нашата любов — глупава и незряла, каквато се предполага, че е била — продължаваше да избуява и цъфти.