— Госпожа Перес лъже — съобщавам аз.
Той изслушва обясненията ми.
— Лъже — повтаря той. — Не мислите ли, че изразът е малко пресилен?
— Вие как бихте се изразил?
— Може просто да е сбъркала.
— Сбъркала относно това върху коя ръка на собственото й дете има огромен белег?
— Че защо не? Тя и така вече знаеше, че това не е нейният син. Нормално е.
Не мога да приема подобен довод.
— Нещо ново по случая?
— Смятаме, че Сантяго е живял в Ню Джърси.
— Да не би да имате адреса му?
— Не. Но открихме приятелката му. Или поне я мислим за такава. Позната, във всеки случай.
— Как я намерихте?
— Чрез оня празен мобилен телефон. Тя самата се обади.
— И кой е той всъщност? Този Маноло Сантяго?
— Нямам представа.
— Приятелката не ви ли каза?
— Тя го знае само като Сантяго. Впрочем още нещо важно.
— Какво?
— Тялото е местено. Всъщност ние го знаехме от самото начало, но сега разполагаме с потвърждение. Съдебният медик стига до заключението — въз основа на следи от кървене и други глупости, от които нито разбирам, нито пък ме е грижа за тях, — че Сантяго е бил мъртъв от около час, преди да изхвърлят тялото му. Намерили са и някакви власинки и други неща, които по предварителни данни са от лека кола.
— Значи е бил убит, тикнат в багажник и захвърлен в Уошингтън Хайтс?
— Такава е работната ни версия.
— Имате ли представа за марката на колата?
— Още не. Според нашия човек трябва да е стара. Повече не може да каже, но по въпроса се работи.
— Колко стара?
— Нямам представа. Но не е нова. Оставете ме на мира, Коупланд.
— Мотивиран съм от доста сериозен личен интерес.
— Като отваряте дума за това…
— Какво?
— Защо не се притечете на помощ?
— В смисъл?
— В смисъл, че съм изправен пред заплетен случай. Сега имаме и евентуална връзка с Ню Джърси — там е живял навярно Сантяго. Или най-малкото, приятелката му живее там. А и само там се е срещала с него — в Ню Джърси.
— В моята област?
— Не, струва ми се, че в Хъдзън. А може би в Бъргън. Майната му, нямам представа. Но е достатъчно близо. Нека добавя още нещо в гювеча.
— Цял съм в слух.
— Сестра ви е живяла в Ню Джърси, нали?
— Да.
— Не попада в моята юрисдикция. Вероятно можете да заявите, че е във вашата, макар да не е. Подновете онова старо производство — друг надали ще има желание.
Обмислям предложението. Иска да ме изиграе. В известен смисъл. Надява се да свърша голяма част от черната работа и да му отстъпя славата на успеха. Което ме устройва напълно.
— Тая приятелка — обаждам се аз, — как й е името?
— Рая Сингх.
— Ами адреса?
— Ще говорите ли с нея?
— Ако не възразите.
— Стига да не ми пречите на разследването, правете каквото ви хрумне. Но мога да дам малък приятелски съвет.
— Дайте.
— Оня луд, Летния касапин, как му беше името?
— Уейн Стъйбънс — отвръщам.
— Вие го познавате, нали?
— Чели ли сте материалите по делото?
— Ъхъ. Здравата са ви притискали, а?
Още си спомням оня шериф Лоуъл с неговото скептично изражение. Разбираемо, естествено.
— Какво имате предвид?
— Само това: Стъйбънс продължава да иска отмяна на присъдата си.
— Той не е обвиняван за първите четири убийства — казвам аз. — Нямаше нужда от тях. Разполагаха със солидни доказателства във връзка с останалите.
— Знам. И все пак. Той има отношение към случая. Ако това наистина се окаже Джил Перес и Стъйбънс научи, това ще му бъде от полза. Разбирате ме, нали?
Внушава ми, че трябва да си трая, докато установя нещо по неопровержим начин. Ясно. Най-малко от всичко имам желание да помагам по какъвто и да било начин на Уейн Стъйбънс.
Оставяме слушалките. Главата на Лорън Мюз се показва през процепа на вратата.
— Нещо ново за мен? — питам аз.
— Хич. Съжалявам. — Тя поглежда часовника си. — Готов ли си за великия пряк сблъсък?
— Готов съм.
— Хайде тогава. Програмата започва.
— Народът призовава Шамик Джонсън.
Тя се е облекла подчертано консервативно, но без да стига до комична крайност. Улицата обаче все пак бие на очи. Вижда се нейният неизличим отпечатък. Накарал съм я даже да се качи на висок ток. Понякога е нужно да се влияе в определена посока върху мнението на съдебното жури. А друг път, както е при този случай, единственият шанс е да му разкриеш пълната картина, с всичките й неблаговидни подробности.
Шамик влиза с гордо вдигната глава. Очите й шарят насам-натам, но не по мошеническия маниер на президента Никсън, а в търсене на посоката, от която ще дойде поредният удар. Гримът й е малко прекален. Но това е от полза. Прави я да изглежда като малко момиче, което се мъчи да се представи за голяма жена.