Когато приключваме с изнасилването, аз отпускам няколко секунди за отдих и преминавам към най-щекотливия проблем:
— В първоначалните си показания заявявате, че нападателите ви използват имената Кал и Джим.
— Възразявам, ваша чест.
Флеър Хикъри проговаря за първи път. Гласът му е кротък. Изпълнен с онази кротост, която кара всички да наострят уши.
— Тя не казва, че те използват тези имена. Тя твърди, че те са Кал и Джим, което заявява както в първоначалните, така и във взетите на два пъти след това показания.
— Ще запитам по друг начин — отвръщам аз с израз на досада, сякаш искам да кажа на журито, виждате ли го колко е дребнав? Обръщам се отново към Шамик: — Кой от двамата беше Кал и кой беше Джим?
Шамик идентифицира Бари Маранц като Кал и Едуард Дженрът като Джим.
— Те представиха ли ви се? — питам аз.
— Не.
— Откъде знаете имената им тогава?
— Те ги използваха, когато се обръщаха един към друг.
— Например: Господин Маранц казва: „Наведи се над нея, Джим“. Така ли правеха?
— Да.
— Нали ви е известно — казвам аз, — че никой от подсъдимите не се нарича нито Кал, нито пък Джим.
— Знам.
— Можете ли да обясните това обстоятелство?
— Не. Само повтарям онова, което казваха те.
Никакво колебание, никакъв опит за увъртане. Добър отговор. Оставям нещата в това положение.
— Какво стана, след като ви изнасилиха?
— Почистиха ме.
— Как?
— Набутаха ме под душа. Сапунисаха ме. Душът бе от ония с маркучите. Казаха ми да се разтъркам.
— После?
— Взеха дрехите ми — казаха, че ще ги изгорят. После ми дадоха тениска и шорти.
— След това?
— Джери ме придружи до автобусната спирка.
— Каза ли ви нещо господин Флин през това време?
— Не.
— Нито дума?
— Нито дума.
— А вие на него?
— Не.
Отново съм смаян.
— Не му съобщихте, че сте изнасилена?
Тя се усмихва за първи път.
— Мислите, че не знаеше?
Пропускам това покрай ушите си. Включвам на друга скорост:
— Наехте ли си адвокат, Шамик?
— Кажи-речи.
— Какво означава това?
— Ами, не съм го наемала. Той сам ме намери.
— Как се казва?
— Хорас Фоли. Той не се облича красиво като господин Хикъри.
Репликата кара Флеър да се усмихне.
— Съдите ли ги с него?
— Да.
— Защо го правите?
— За да ги принудим да си платят — отвръща тя.
— Не правим ли точно това сега? — питам аз. — Не търсим ли начин да ги накажем?
— Да, но онова дело е за пари.
Правя физиономия на неразбрал.
— Но нали защитата ще се опита да изкара, че ги съдите само за да измъкнете пари. Те ще кажат, че другото дело доказва вашия интерес единствено към парите.
— Но аз се интересувам от парите — заявява Шамик. — Кога съм твърдяла друго?
Изчаквам.
— Вие не се ли интересувате от пари, господин Коупланд?
— Интересувам се.
— Тогава?
— Тогава — отвръщам аз, — защитата ще твърди, че това е вашият мотив да лъжете.
— Нищо не мога да направя по този въпрос. Ако кажа, че парите не ме интересуват, това би било лъжа. — Тя поглежда към журито. — Ако ви заявя, както съм седнала на това място, че парите не ме интересуват, нима ще повярвате? Разбира се, че не. Все едно, вие да ми кажете, че не ви пука изобщо за пари. Парите ме интересуваха, преди те да ме изнасилят. Интересуват ме и сега. Аз не лъжа: те ме изнасилиха. Искам да отидат в затвора заради това. А ако мога да получа и някакви пари от тях, защо не? Ще ми бъдат от полза.
Отстъпвам крачка назад. Прямота и чистосърдечие. Чиста проба.
— Нямам други въпроси.
ОСМА ГЛАВА
Съдията обявява обедна почивка.
Обикновено я използвам за обсъждане на стратегията с моите сътрудници. Точно сега обаче нямам настроение за това. Ще ми се да остана сам. Да анализирам отново възприетата линия на действие, да открия пропуснатото, да предвидя стъпките на Флеър.
Поръчвам сандвич със сирене и бира на някаква сервитьорка, чийто вид създава усещането, че иска да се види в някоя реклама тип „Искаш ли да се измъкнеш от всекидневието?“ Вика ми сладур. Умирам за келнерки, дето ме наричат сладур.
Всеки процес съвместява две повествования, които се състезават за спечелване на вниманието. Същественото е да внушиш реализъм в образа на своя главен герой. Реализмът е много по-важен от чистотата. Адвокатите все забравят това. Въобразяват си, че трябват да представят клиента като света вода ненапита. А задачата им не е такава. Аз винаги се стремя да не се докарвам пред журито. Хората са добри психолози. Вероятността да ти повярват е по-голяма, ако не се мъчиш да прикриваш слабите страни на своята версия. Поне що се отнася до моята роля — обвинението. Когато си поел нечия защита, ти се мъчиш да размътиш водата. Както Флеър Хикъри подчерта с пределна яснота, стремиш се да вкараш в залата възхитителния образ на Негово величество Съмнението. При мен е друго. Трябва ми твърда увереност.