— Отдавна не си се обаждал — казва той.
— Знам и съжалявам за това.
— А-а — отвръща той, сякаш възмутен от опита ми за извинение. — Днес очаквах да се обадиш.
Това ме изненадва.
— Откъде накъде?
— Защото, млади мой племеннико, трябва да поговорим.
— За какво?
— За причината, поради която никога не говоря за каквото и да било по телефона.
Саш се занимава с дейност, която макар и не незаконна, граничи със сенчестата страна на живота.
— Аз съм у нас, в града. — Саш притежава жилище върху покрива на скъпа сграда в Манхатън. — Кога можеш да дойдеш?
— След половин час, ако няма задръстване — казвам аз.
— Великолепно. Ще те чакам.
— Чичо Саш?
Той мълчи. Поглеждам снимката на баща си върху седалката.
— Можеш ли да ми кажеш, за какво става дума?
— Става дума за миналото ти, Павел — отвръща той с непоносимия си акцент, като използва руското ми име. — Става дума за нещо, което трябва да си остане там.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ще си поприказваме — казва той и затваря.
Движението е рехаво, така че стигам до чичо Саш за двайсет и пет минути. Портиерът е облечен в една от онези невъзможни униформи с пискюли и акселбанти. Видът му — още по-интересно заради пребиваването на чичо Саш в тази сграда — напомня за Брежнев по време на първомайска манифестация. Той ме познава, а е и предупреден за пристигането ми. Ако не го предупредят, той не съобщава за посетителя. Просто не те пуска да влезеш.
Старият приятел на Саш, Алексей, стои до асансьора. Алексей Какарьов отговаря по въпросите на сигурността при чичо Саш откакто се помня. Той е към края на шейсетте, с няколко години по-млад от Саш, и грозен, колкото не сте в състояние да си представите. Носът му е червен и с форма на луковица, а цялото лице е покрито с пурпурна капилярна мрежа. Допускам причината за това да е прекомерното пиене. Панталоните, както и сакото, не му стоят добре, но от друга страна, структурата му не е пригодна за произведения на висшата мода.
Алексей няма вид на особено щастлив от срещата ни, но той поначало не е човек, който прекалява с усмивките. Задържа вратата на асансьора, за да вляза. Стъпвам безмълвен в кабината. Кимва ми отсечено и затваря вратата. Оставам сам.
Вратата на кабината се отваря в самия апартамент.
Чичо Саш е застанал на няколко крачки от нея. Помещението е огромно. Мебелите са издържани в кубистки стил. Панорамният прозорец разкрива невероятна гледка, но стените са покрити с дебели текстилни тапети, чийто цвят сигурно носи някакво засукано название като например „Мерло“, но в моите очи прилича на най-обикновена кръв.
Когато ме вижда, лицето на Саш грейва. Разперва широко ръце. Един от най-живите ми детски спомени е свързан с размера на тези ръце. Те и сега са гигантски. Той е побелял в хода на годините, през които го познавам, но дори сега, когато пресмятам, че е някъде в началото на седемдесетте, все още внушава усещане за големина и мощ, неизбежно свързано с едва доловимо страхопочитание. Излизам от кабината и спирам.
— Какво — казва той, — вече си много стар за прегръдка?
Пристъпяме един към друг. Прегръдката е, като се има предвид руското му потекло, истинска мечешка ласка. Силата му е невероятна. Ръцете все още приличат на бутала от парна машина. Той ме притиска здраво и аз имам усещането, че може да стисне още малко и ми прекърши гръбнака.
След миг Саш ме хваща за ръцете малко над лактите и ме задържа на ръка разстояние, за да ме разгледа по-добре.
— Също като баща си — казва той с глас, в който сега се усеща и друго освен акцента. — Изглеждаш също като баща си.
Саш пристига от Съветския съюз малко след нас. Работи в Интурист, тяхната туристическа организация, в нейното нюйоркско представителство. Негово задължение е да упътва американски туристи, които искат да посетят Москва и тогавашния Ленинград.
Това бе много отдавна. След падането на съветското правителство той се забърква в онази мътна стопанска сфера, която наричат „внос-износ“. Нямам никаква представа какво точно значи това, но оттам са парите за това безумно скъпо жилище.
Саш ме съзерцава още секунда-две. Носи бяла риза, която е разкопчана достатъчно надолу, за да се види под нея блузата с У-образен изрез за врата. Гъста посивяла вълна наднича оттам. Аз чакам. Няма да е дълго — чичо Саш не си пада по общите приказки.