Сякаш прочел тези мисли, той ми отправя твърд поглед и казва:
— Обаждат ми се по телефона.
— Кои?
— Стари приятели.
— Пак чакам.
— От старата родина — продължава той.
— Не схващам смисъла.
— Задават ми въпроси.
— Саш?
— Да?
— По телефона изказа опасения, че може да ни подслушват. Тук не се ли притесняваш от същото?
— Не. Тук е напълно сигурно. Помещението се проверява всяка седмица.
— Великолепно. Защо тогава не се откажеш от шифъра и не заговориш в прав текст?
Той се усмихва. Това му харесва.
— Има едни хора. Американци. Шарят из Москва, пръскат пари наляво и надясно. Задават въпроси.
Кимвам наум.
— Какви въпроси?
— За баща ти.
— Що за въпроси?
— Помниш ли старите слухове?
— Майтапиш ли се?
Но не. Кирлива риза номер едно. Трябваше да се досетя.
Помня слуховете, разбира се. За малко да съсипят семейството ми.
Сестра ми и аз сме родени в наричания тогава Съветски съюз по време, наричано тогава Студена война. Баща ми е доктор по медицина, но му отнемат правата по обвинение в некомпетентност, скалъпено заради обстоятелството, че е евреин. Така е било в онези времена.
По същото време една реформистка синагога тук, в Съединените щати — в Скоуки, щат Илинойс, за да бъда по-точен — работи усилено по въпроса за съветските евреи. В средата на седемдесетте за еврейските храмове в САЩ извеждането на съветски евреи е нещо като почетна задача.
Ние имахме късмет. Измъкнаха ни.
Дълго време в САЩ ни представяха за герои. Баща ми произнасяше пламенни речи вечер след петъчната служба по повод тежката участ на съветските евреи. Децата носеха специални значки, за да изразят солидарност с нас. Набираха се средства по дарителски сметки. Но ето че около година след нашето пристигане баща ми се скарва за нещо с главния равин и мигом плъзват слухове за това, че той бил нарочно изпратен в САЩ, защото е от КГБ, че даже не бил евреин и цялата работа била постановка. Обвиненията са смехотворни и противоречиви, напълно безпочвени, а днес — вече двадесет и пет годишни.
Поклащам глава.
— Искат значи да докажат, че баща ми е работил за КГБ?
— Да.
Скапания Дженрът. Играта е ясна. Аз съм вече нещо като обществена фигура. Подобни обвинения, макар и в последна сметка доказано измислени, ще ми навредят Това трябва да ми е добре известно. Преди четвърт век моето семейство загуби почти всичко поради същата причина. Напуснахме Скоуки и се преместихме на изток, в Нюарк. Понесохме много сериозен удар.
Вдигам поглед към Саш.
— Ти каза по телефона, че си очаквал да се обадя.
— Ако не го бе сторил, аз щях да те потърся още днес.
— За да ме предупредиш ли?
— Именно.
— Значи — размишлявам гласно аз — те, изглежда, разполагат с нещо.
Грамадният мъж не отговаря. Наблюдавам лицето му. И ето че целият мой свят, всичко онова, в което вярвах през тези години, започва да се люлее.
— Наистина ли е бил от КГБ, Саш? — питам аз.
— Беше много отдавна — отвръща той.
— Това „да“ ли означава?
Саш се усмихва бавно.
— Ти нямаш представа как стояха нещата в онези времена.
— Пак те питам: това „да“ ли е?
— Не, Павел. Но баща ти… може би е трябвало да…
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш ли как стигнах аз до тази страна?
— Работеше в тяхната туристическа компания.
— За Съветския съюз, Павел. Там нямаше компании. Интурист се ръководеше от държавата. Всичко се ръководеше от държавата. Можеш ли да го разбереш?
— Мисля, че да.
— И когато съветските власти получат възможност да изпратят някого в Ню Йорк, да не мислиш, че ще изберат оня, който най-добре се справя с продажбата на екскурзии до Москва и Ленинград? Или ще допуснеш, че изпращат някого, който може да им бъде полезен по друг начин?
Сещам се за огромните му ръце. За нечовешката му сила.
— И ти ли си бил от КГБ?
— Бях полковник от армията. Не в КГБ. Но ми се струва, че спокойно можеш да ме наречеш — той показва кавички с пръсти — шпионин. Срещах се с американски официални лица. Опитвах да ги подкупя. Хората си мислят, че ние непрекъснато научаваме важни неща. Такива, които да променят баланса на силите в света. Това са глупости. Нищо особено не научавахме. Никога. А американците? Те пък не научаваха нищо за нас. Прехвърляхме си дреболии едни на други. Глупава игра.
— А баща ми?
— Съветските власти му позволиха да замине. Вашите еврейски приятели си мислят, че е станало заради натиска от тяхна страна. Моля те! Наистина ли една група евреи в някаква синагога смятат, че могат да окажат какъвто и да било натиск върху една власт, която не се отчита за действията си пред когото и да било? Направо е смешно, като си помисли човек.