Мълча, но наистина бях усетил.
— Исках да разбереш какво й е било на майка ти — продължава той. — Та да проумееш и останалото.
— Саш?
Той мълчи. Продължава да гледа през прозореца.
— Знаеш ли къде е мама?
Огромният мъж мълчи дълго.
— Саш?
— Тогава знаех — отвръща най-накрая той. — Първия път.
Преглъщам мъчително.
— Къде отиде тя?
— Наташа се върна у дома.
— Не те разбирам.
— Избяга обратно в Русия.
— Защо?
— Не я вини, Павел.
— Не я виня за нищо. Искам да разбера защо.
— Човек може да избяга от родината си като тях. Мъчи се да промени всичко. Мрази властта, но не и народа си. Родината си остава родина. Завинаги.
Той се обръща към мен. Погледите ни се срещат.
— Затова ли избяга тя?
Той не проговаря.
— Това ли е нейният мотив? — почти крещя аз. Кръвта ми сякаш се сгъстява в жилите. — Родината си остава завинаги родина?
— Ти не ме слушаш.
— Напротив, Саш, много добре те чувам. Родината си е родина. Дрън-дрън. А не може ли семейството да си е семейство? Или пък съпругът си е съпруг. Или, което най-вече ме интересува — синът си остава син завинаги?
Той не отговаря.
— Какво да кажем за нас, Саш? За мене и татко?
— Не знам, какво да ти отговоря.
— Знаеш ли къде се намира сега?
— Не.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Но ти можеш да я откриеш, нали?
Той не кимва, но и не поклаща глава.
— Имаш си дете — казва той. — Имаш си кариера.
— Е, и?
— Всички тези неща са отдавна минали. Миналото принадлежи на мъртвите, Павел. Никой не иска да връща мъртвите към живот. Те трябва да се погребват, за да вървят живите по-нататък.
— Моята майка не е мъртва — казвам аз. — Или е?
— Нямам представа.
— Защо тогава говориш за мъртви? И още: защо само за мъртви си приказваме, като има нещо друго… — Не съм в състояние да се удържа и го изплювам: — Аз вече не съм убеден и в това, че сестра ми е мъртва.
Очаквам да видя смайване, изписано върху лицето му. Нищо подобно. Леко е изненадан.
— За тебе, да — казва той.
— Какво за мене да?
— За тебе — повтаря той — и двете следва да бъдат мъртви.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Отпъждам тези думи на чичо Саш от съзнанието си и се вмъквам обратно в тунела Линкълн. Трябва да съсредоточа цялото си внимание върху две неща и само върху тях: първо, да тикна зад решетките тия двама кучи синове, дето изнасилиха Шамик Джонсън, и второ, да разбера къде се е мотал Джил Перес през последните две десетилетия.
По втора точка: поглеждам адреса, който ми съобщи инспектор Йорк. Рая Сингх, приятелката-свидетел, работи в индийски ресторант, наречен „Хапни богато при бедния индиец“. Ненавиждам наименования-каламбури. Или пък ги обичам? Да опитаме с любов.
И така:
Виждам баща си на предната седалка. Приказките за КГБ не ме вълнуват кой знае колко. Особено след разговора с чичо Саш. Но ето го картончето отново пред погледа ми: ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА.
Първата. Значи, ще има още. Мосю Дженрът, изглежда с финансовото участие на Маранц, не жали средства. Щом са се добрали до тия древни обвинения срещу баща ми, приказки отпреди четвърт век, значи са отчаяни и озверели.
Какво могат да открият?
Аз не съм лош човек. Но и не съм съвършен. Никой не е. Все ще се докопат до нещичко. Ще го раздухат извън всякакви предели и така биха могли сериозно да увредят интересите на благотворителния фонд, моята репутация, политическите ми планове. Но Шамик също има своите кирливи ризи и аз я накарах да ги изрови сама.
Имам ли право да изисквам по-малко от самия себе си?
Пристигам при ресторанта, паркирам и изключвам двигателя. Намирам се извън района на моята юрисдикция, но не мисля, че това ще има особено значение. Поглеждам през прозореца на колата, сещам се отново за ризата и звъня на Лорън Мюз. Когато чувам гласа й, аз си казвам името и продължавам:
— Може би съм изправен пред малък проблем.
— От какъв характер? — пита тя.
— Бащата на Дженрът ми е вдигнал мерника.
— В смисъл?
— Рови из миналото ми.
— Ще намери ли нещо?
— Почнеш ли да ровиш в нечие минало — казвам аз, — все ще изровиш нещо.
— Не и в моето — отвръща тя.
— Айде бе? А ония трупове в Рино?
— Нищо не можаха да докажат.
— Е, и? А съмнението?
— Майтап, бе Коуп. Приказка да става.
— Голяма си майтапчийка, Мюз. И все на място. Много професионално.