— Само толкова?
— Виж какво, не съм си извоювала длъжността главен разследващ със задника.
— Кой твърди това?
Тя се разсмива.
— Харесваш ми когато си весел, Хоуп.
— Не бързай да свикваш с това.
Затварям. Май не се държах както трябва. Или пък отговорът ми пасва на забележката й за „задника“? Да се омаловажават правилата на елементарна учтивост е опростенчески подход. Прекомерното им зачитане пък те превръща лесно в посмешище. Но от друга страна, много добре ми е известно какво се получава, когато му отпуснеш края в затворен служебен кръг. Започва да звучи застрашително и двусмислено.
Също като при онези уж прекалено дребнави правила за безопасност на децата в наши дни. Детето ви трябва да носи предпазен шлем, когато кара колело, независимо какво и къде. Ръбестите предмети на детските площадки трябва да се загъват в специални предпазни материи, а катерушките не бива да са прекалено високи и, ах да, детенцето не бива да се отдалечава на повече от две преки без придружител и, какво още, къде са предпазните очила и така нататък. Колко е лесно да се подиграеш с всичко това. Все се намира по някой многознайко да заяви „всички минахме някак без тия работи и оцеляхме“. Всъщност обаче мнозина не са оцелели.
Децата едно време се радваха на колосална свобода. Те не знаеха какво е да те дебне зло в тъмното. Мнозина ходеха на летни лагери с преспиване, а там правилата изобщо не бяха строги. Децата се оставяха да си бъдат деца. Някои от тези деца се измъкваха нощем в гората, за да не ги видят никога повече.
Люси Голд звъни в стаята на Силвия Потър. Не отговарят. Нищо чудно. Тя преглежда телефонния указател на комплекса, но той не съдържа номера на мобилни апарати. Люси си спомня, че Силвия носи пейджър, и праща кратко съобщение с молба да се обади. При първа възможност.
След по-малко от десет минути момичето звъни:
— Искала сте да ме чуете, професор Голд?
— Да, Люси, благодаря за обаждането. Ще можеш ли да се отбиеш в моя кабинет?
— Кога?
— Сега, ако е възможно.
Няколко секунди мълчание.
— Силвия?
— След малко започва часът ми по английска литература и трябва да изнеса заключителен реферат. Може ли да мина след това?
— Чудесно — отвръща Люси.
— Ще бъда при вас след около два часа.
— Ще те чакам.
Отново мълчание.
— Можете ли да ми кажете за какво става дума, професор Голд?
— Ще разбереш. Не се тревожи, Силвия. Ще се видим след часа.
— Здрасти.
Лорън Мюз. Отново съм в съда. След броени минути Флеър Хикъри ще започне кръстосания разпит.
— Здрасти — отвръщам аз.
— Изглеждаш ужасно.
— Много си прозорлива за детектив.
— За разпита ли се тревожиш?
— Естествено.
— Шамик ще се справи. Ти свърши чудесна работа.
Кимвам и правя опит да се настроя към правилата на играта. Мюз крачи редом.
— Имам лоши новини за онзи телефон, дето ми даде.
— Замълчавам.
— Еднодневка е.
Ще рече, купен от някого със зададен номер и определено количество минути за разговор. Името на собственика остава неизвестно.
— Не искам да знам кой го е купил, а с кого е говорено по него.
— Трудна работа — казва тя. — Направо невъзможна, ако се използват нормални пътища. Който и да е бил, купил го е от някоя нощна птица, като сам се е представил за подобна. Ще ми трябва известно време, за да изясня нещата, а и за да упражня тук-там известен натиск, та да ми дадат разпечатките.
Поклащам глава и влизам в залата.
— Още нещо — не спира тя. — Чувал ли си за НДКТ?
— Няма детективи като нас — отвръщам аз.
— Точно така, най-голямата частна детективска фирма в целия щат. Сингъл Шейкър, дамата, която наех за случая с момчетата от братството, е работила по-рано в нея. Разправят, че им е възложено да издирят компромати за тебе, без оглед на разходите.
Вече сме в предната част на залата. Връчвам й стара снимка на Джил Перес и казвам:
— Супер.
Тя я гледа.
— Какво?
— Фаръл Линч още ли работи при нас?
— Да.
— Помоли го да направи компютърно състаряване на това тук. Да прибави двайсет години, да му сложи брада и да обръсне главата.
Лорън Мюз се готви да отвори уста, но нещо в изражението на лицето ми я спира. Тя свива рамене и се разкарва. Сядам на мястото си. Влиза съдията Пиърс. Всички се надигаме. После Шамик Джонсън заема свидетелската банка.
Флеър Хикъри се изправя и внимателно закопчава сакото си. За последен път съм виждал костюм с подобен барутно-синкав цвят на една снимка от тържество през 1978 година. Той се усмихва към Шамик.
— Добър ден, госпожице Джонсън.
Шамик изглежда вдървена от ужас.
— Дубръден — успява да процеди тя.