— Аз обаче — не мирясва Флеър — имам право да хвърля съмнение върху нейните спомени. Пуншът е бил с алкохол. Аз ще извикам тук господин Флин, който ще потвърди чрез показанията си, че свидетелката е знаела това, когато го е пила. И второ, искам да установя вън от всякакво съмнение, че тази жена е вземала наркотици дори когато е отглеждала невръстното си дете…
— Ваша чест! — почти крещя аз.
— Добре, достатъчно. — Съдията удря с чука. — Можем ли да продължим нататък, господин Хикъри?
— Да, ваша чест.
Сядам на мястото си. Възражението ми е глупаво. Създавам впечатление, че се мъча да попреча в процеса на установяване на истината и което е по-лошо, давам възможност на Флеър да пробута още някоя реплика в своя полза. Стратегията ми налага мълчание. Загубвам самодисциплина и трябва да си платя.
— Госпожице Джонсън, вие обвинявате тези момчета в това, че са ви изнасилили, нали така?
Скачам прав.
— Възразявам. Тя не е юрист и не познава правните квалификации. Тя разказа, какво й е сторено. Работа на съда е да определи неговото естество.
Флеър отново има доволен вид.
— Аз не очаквам от нея правна квалификация. Искам да проверя речника й.
— Защо, на лексикален тест ли ще я подложите?
— Ваша чест — започва Флеър, — мога ли да продължа с разпита на тази свидетелка?
— Защо не обясните каква цел преследвате, господин Хикъри?
— Добре, ще поставя въпроса иначе. Госпожице Джонсън, когато бъбрите с приятели, казвате ли им, че сте била изнасилена?
Тя се поколебава: — Аха.
— Аха, госпожице Джонсън. Кажете ми, познавате ли другиго, който съобщава за изнасилването си?
Пак съм аз:
— Възразявам. Каква е връзката?
— Допускам въпроса.
Флеър застава до Шамик.
— Можете да отговорите — казва й той, сякаш с желание да помогне.
— Да.
— Кого?
— Няколко от момичетата, с които работя.
— Колко на брой?
Тя вдига поглед, сякаш се мъчи да си спомни.
— Сещам се за две.
— Те стриптийзьорки ли са или проститутки?
— И двете.
— Всяка прави едното или…
— Не, и двете правят и двете.
— Разбирам. Тези престъпления кога са се случили, през работно или през свободното им време?
Отново ставам.
— Ваша чест, смятам че това е вече прекалено. Каква е връзката?
— Моят уважаван колега има право — заявява Флеър с широк жест в моя посока. — Когато е прав, прав е. Оттеглям въпроса.
Усмихва ми се. Сядам бавно и ненавиждам всяка секунда от случилото се.
— Госпожице Джонсън, познавате ли изнасилвачи?
Пак съм аз:
— Искате да кажете освен вашите клиенти ли?
Флеър ме поглежда мрачно, а след това се обръща към журито, сякаш иска да каже: „Е, не е ли това най-долна свинщина“. И е прав, тъкмо такава е.
Шамик от своя страна заявява:
— Не разбирам какво имате предвид.
— Няма значение, скъпа — отвръща Флеър, сякаш отговорът й само би досадил. — Ще се върна към това по-късно.
Не обичам когато Флеър прави такива обещания.
— По време на това претендирано нападение, моите клиенти, господата Дженрът и Маранц, носеха ли маски?
— Не.
— А някакви други средства за дегизиране?
— Не.
— Правеха ли опити да скрият лицата си?
— Не.
Флеър Хикъри клати глава, сякаш това е най-озадачаващото нещо, чуто от него през целия му живот.
— И според собствените ви показания, вие сте била сграбчена и замъкната в онази стая против вашата воля. Нали така?
— Да.
— Стаята на господин Дженрът и господин Маранц, нали така?
— Да.
— Те не ви нападнаха отвън в тъмното или на друго място, което не би могло да се свърже с тях, така ли?
— Да.
— Това е странно, не мислите ли?
Готов съм да възразя, но оставям нещата така.
— Значи според вашите показания, двама мъже ви изнасилват, без да носят маски или да прикрият по друг начин своята самоличност, всъщност те ви показват спокойно лицата си, правят това в собствената си стая при наличието поне на един свидетел, видял как ви вкарват в стаята. Така ли е?
Моля се, отговорът на Шамик да не бъде вял. И той не е.
— Точно така.
— Но поради някаква причина — Флеър отново има вид на най-объркания човек върху планетата — те използват измислени имена?
Няма отговор. Това е добре.
Флеър Хикъри продължава да клати глава, сякаш някой току-що му е казал, че две и две прави пет.
— Вашите нападатели използват имената Кал и Джим вместо собствените си, това ли заявявате пред журито, госпожице Джонсън?
— Точно това.
— Според вас има ли някакъв смисъл в цялата работа?
— Възразявам — обаждам се аз. — Нищо в целия този брутален случай не би могло да има смисъл за пострадалата.