— Тишина! — Съдията използва чука. — Тишина!
Публиката се усмирява бързо. Съдията Пиърс гледа надолу към мен.
— Давам си сметка за това колко е тежко да се чуе, но допускам този въпрос. Извръща се към Шамик: — Отговорете, моля.
Съдебният стенограф прочита отново въпроса. Шамик седи на мястото си, а по страните й се стичат сълзи. Когато стенографът млъква, тя заявява:
— Не.
— Господин Брудуей ще свидетелства затова, че…
— Доведе някакъв негов приятел да гледа! — изкрещява Шамик. — Това е. Не съм му позволила да ме докосне! Чувате ли ме? Никога!
Залата е смълчана. Опитвам се да държа главата си изправена, да не затварям очи.
— И така — продължава Флеър Хикъри, — имали сте сексуална връзка с мъж на име Джим…
— Джеймс! Казва се Джеймс!
— … докато в стаята присъства друг мъж, а вие все пак не се сещате откъде идват имената Джим и Кал?
— Не познавам никакъв Кал, а неговото име е Джеймс.
Флеър Хикъри я приближава. Лицето му изразява загриженост, сякаш се готви да й подаде ръка за помощ.
— Сигурна ли сте, че не сте измислили всичко това, госпожице Джонсън?
Гласът му звучи като на някой телевизионен психотерапевт.
Тя бърше сълзите от лицето си.
— Да, господин Хикъри, напълно сигурна съм. Абсолютно сигурна.
Но Флеър не отстъпва.
— Не твърдя, че непременно лъжете — продължава той и аз едва преглъщам възражението си, — но не е ли възможно пуншът да ви е дошъл в повече — не сте виновна за това, естествено, след като го смятате за безалкохолен, — а по-късно да сте се отдали на най-нормален полов акт, върху който наслагвате неприятен спомен от миналото? Това не би ли обяснило твърдението ви, че двамата изнасилвачи се казват Джим и Кал?
Готвя се да възразя в смисъл, че това са два въпроса, но Флеър си знае работата.
— Оттеглям въпроса — казва той с тон, сякаш това е най-печален момент за всички заети в това съдебно производство. — Нямам други.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато очаква Силвия Потър, Люси пуска името на странния посетител при Айра в търсачка на Интернет. Маноло Сантяго. Излизат множество резултати, но нито един, който да е от полза. Не е репортер или поне няма такъв в Мрежата. Кой е тогава? И какво търси при нейния баща?
Би могла да попита самия Айра, разбира се. Стига той да си спомни.
Минават два часа. После три, а след това — четири. Звъни в стаята на Силвия. Никой не отговаря. Опитва отново с пейджъра. Няма отговор. Това не е добре.
По какъв начин, по дяволите, е успяла Силвия Потър да се добере до нейното минало?
Люси преглежда студентския справочник. Силвия има стая в Стоунхаус — битовия район на комплекса. Решава да отскочи дотам.
В атмосферата на един студентски комплекс винаги присъства някаква магия. Надали има друго място, което да внушава подобно усещане за сигурност, защитеност от външни влияния, за изолираност от останалия свят и макар това да предизвиква протести, именно така трябва да бъде. Някои неща виреят по-добре във вакуум. Това е място, в което се чувстваш защитен, докато си млад, а когато поостарееш — като нея и Лони, — в него можеш да намериш уютно скривалище.
Стоунхаус е бил мъжко общежитие в миналото. Преди десетина години университетската управа слага край на студентските братства и ги заклеймява като „антиинтелектуални“. Люси е съгласна с твърдението, че тази институция е свързана с множество негативи, но решението да се обяви извън закона е прекалено авторитарно и с видим фашистки уклон. В един съседен комплекс понастоящем тече съдебен процес по повод извършено в такова студентско братство изнасилване. Но ако не е братство, ще се окаже някое спортно дружество, банда грубияни в стриптийз бар или рокери в нощно заведение. Люси не знае отговора на задачата, но той положително не се състои в това да забраниш всяка структура, която не ти харесва.
Трябва да се наказва престъплението, смята тя, а не свободата.
Фасадата на сградата продължава да си бъде величава тухлена зидария. Интериорът е лишен от всякакъв намек за индивидуалност. Няма ги килимите, дървените ламперии и махагонови орнаменти от славното минало. Мястото им е заето от белезникави бежови оттенъци, пример за пълно обезличаване. Срам и позор.
Наоколо се шляят студенти. Нейното появяване привлича няколко погледа, но не много. Гърмят стереоуредби или по-скоро компютърни аудио-системи. Вратите на стаите зеят. По стените забелязва плакати с образа на Че Гевара. Може би прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка. Университетските градчета също попаднаха в кипежа на шестдесетте години. Стилове и музика могат да се променят, но онова усещане си остава.