Тя поема по централното стълбище, също така лишено от някогашния си облик. Силвия Потър живее в единична стая на втория етаж. Люси застава пред вратата й. Върху нея е закована една от онези дъсчици, които се използват за оставяне на съобщения, но тази е съвършено чиста. Тя е монтирана точно по средата на вратата. Над нея е изписано с калиграфски почерк „Силвия“. До името е закрепено розово цвете. Цялата врата изглежда съвсем не на място, изолирана и взета като че ли от друга епоха.
Люси чука. Няма отговор. Опитва дръжката. Заключено е. Понечва да остави бележка — нали точно затова са тия дъсчици, — но й е жал да наруши идеалната чистота на повърхността й. Освен това цялата работа й се вижда малко пресилена. Вече звънна по телефона, пусна текстово съобщение. Пристигането й тук лично сякаш прехвърля малко границата.
Тя се спуска назад по стълбището, а входната врата пред нея се отваря внезапно. Влиза Силвия Потър. Забелязала Люси, тя застива на място. Преподавателката се спуска долу и опитва да срещне погледа на своята студентка. Силвия гледа навсякъде другаде, само не към Люси.
— О, здравейте, професор Голд.
Люси мълчи.
— Часът се проточи. Много съжалявам. А след това се сетих за още една работа. За утре. Рекох си, че така и така е вече късно, сигурно сте си тръгнали и е най-добре да оставя разговора за по-късно.
Тя дърдори неудържимо. Люси не я спира.
— Да се отбия ли утре? — пита Силвия.
— Сега не можеш ли?
Силвия поглежда часовника си, без да го вижда.
— Побъркала съм се с тази задача за утре. Наистина ли не може да почака?
— За кого е работата?
— Моля?
— Кой професор ти е поставил задачата, Силвия? Ако отнема прекалено много от времето ти, ще те извиня.
Мълчание.
— Можем да отидем в стаята ти — продължава Люси. — Да си поговорим.
Най-накрая Силвия вдига поглед към лицето й.
— Професор Голд…
Люси изчаква.
— Мисля, че не ми се говори с вас.
— Става дума за твоя дневник.
— За моя… — Тя поклаща глава. — Нали го изпратих анонимно. Откъде ще знаете кой точно е моят?
— Силвия…
— Вие ни казахте! Обещахте! Казахте, че са анонимни. Вие го казахте.
— Знам какво съм казала.
— Как можахте? — Тя изправя снага. — Не желая да разговарям с вас.
Люси казва неумолимо:
— Налага се.
Но Силвия не се предава лесно.
— Не, не се налага. Не можете да ме принудите. И освен това… Боже мой,… как можахте да го направите? Да ни кажете, че всичко е анонимно и поверително, а след това…
— Наистина е много важно.
— Не, не е. И не съм длъжна да разговарям с вас. И ако кажете една дума по въпроса, ще съобщя всичко на декана. Ще ви уволнят.
Студентите наоколо започват да хвърлят любопитни погледи. Люси губи контрол над положението.
— Моля те, Силвия, трябва да знам…
— Нищо не трябва да знаете!
— Силвия…
— Не съм длъжна да ви казвам нищо! Оставете ме намира!
Силвия Потър се завърта назад, отваря вратата и бяга навън.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
След като Флеър Хикъри привършва с Шамик, аз се срещам с Лорън Мюз в кабинета си.
— Мръсна работа — казва тя.
— Залови се здраво за имената.
— Кои имена?
— Разбери дали този Брудуей се казва Джим или, както твърди Шамик, Джеймс.
Мюз бърчи вежди.
— Какво има?
— И мислиш, че това ще помогне?
— Във всеки случай няма да навреди.
— Продължаваш ли да й вярваш?
— Пълна мъгла е цялата работа.
— А така.
— Твоята приятелка Сингъл научи ли нещо?
— Още не.
— Съдебното заседание за днес приключи, Слава Богу. Флеър ми отряза главата. Знам, че всичко трябва да се прави в името на истината, че това не е състезание или нещо подобно, но нека бъдем реалисти. Кал и Джим се завръщат по-силни от всякога.
Мобилният ми телефон звъни. Поглеждам екрана. Отсрещният номер ми е непознат. Вдигам апарата към ухото си и казвам:
— Ало?
— Рая е.
Рая Сингх. Хубавата индийска сервитьорка. Гърлото ми пресъхва.
— Как сте?
— Чудесно.
— Измислихте ли нещо?
Мюз ме наблюдава. Опитвам се да й внуша с поглед, че става дума за нещо лично. Тя реагира бавно за следовател. Или го прави нарочно.
— Може би трябваше да ви кажа нещо — съобщава Рая Сингх.
Аз чакам.
— Но вашето внезапно появяване… Стреснах се. И пак не съм сигурна дали трябва да го сторя.
— Кое, госпожице Сингх?
— Викайте ми Рая, моля.
— Добре, Рая — казвам аз, — нямам представа за какво ми говорите.
— Става дума за това, защо ви попитах за причината на вашето посещение, спомняте ли си?