— Някой е идвал и всичко е излизал.
— Кога бяхте тук последния път?
— Преди три дни.
Тръгвам към вратата.
— Хайде.
— Къде отивате?
— Искам да поговоря с някого от рецепцията.
Но там се мъдри някакъв хлапак. Той не е в състояние да ни съобщи почти нищо. Наемателят се регистрирал под името Маноло Сантяго. Платил в брой и оставил предплата. Стаята е платена до края на месеца. Не, малкият не помни нито как изглежда господин Сантяго, нито пък нещо друго, свързано с неговата личност. Това е една от характерните черти на подобни общежития — не е нужно да се влиза през фоайето. Лесно е за човек да запази своята анонимност.
Двамата с Рая се връщаме в стаята на Сантяго.
— Споменахте някакви хартии.
— Така е.
— Какво пишеше в тях?
— Не си завирам носа навсякъде.
— Рая — започвам аз.
— Какво?
— Трябва да бъда напълно откровен. Този номер изобщо не ми минава. — Тя само ме гледа с проклетите си очи.
— Какво има?
— Нали искате да ви имам доверие?
— Да.
— А защо да го правя?
Обмислям казаното.
— Когато се видяхме първия път, вие ме излъгахте — продължава момичето.
— За какво?
— Казахте, че просто разследвате убийството. Като всеки детектив или каквито се наричат. Но това бе лъжа, нали?
Премълчавам.
— Маноло — продължава тя — ви нямаше доверие. Чела съм ония статии. Знам, че нещо се е случило на всички вас в онази гора преди двайсет години. Той смяташе, че вие сте излъгали тогава.
Пак не казвам нищо.
— А сега искате от мен да ви кажа всичко. Вие бихте ли го сторил на мое място? Бихте ли споделили всичко, което знаете?
В течение на няколко мига се мъча да събера мисли. Тя има право.
— Значи видели сте онези статии?
— Да.
— Тогава трябва да знаете, че и аз бях там през онова лято.
— Знам го.
— И знаете, че сестра ми изчезна безследно в онази нощ.
Тя кимва.
Поглеждам я втренчено.
— Затова именно съм тук.
— Искате да отмъстите за сестра си?
— Не — отвръщам аз. — Тук съм, за да я намеря.
— Но нали е мъртва? Уейн Стъйбънс я е убил.
— Така мислех и аз.
Рая се извръща за момент. Сетне ме поглежда право в очите.
— За какво сте излъгали тогава?
— За нищо.
Отново този поглед.
— Можете да ми имате доверие.
— Аз ви имам доверие.
Тя чака. Чакам и аз.
— Коя е Люси?
— Момиче от същия лагер.
— И още? Какво общо има тя със случая?
— Баща й бе собственик на лагера — казвам аз. И добавям: — По онова време бе моя интимна приятелка.
— И какво сте излъгали двамата?
— Нищо не сме лъгали.
— Тогава какво имаше предвид Маноло?
— Да пукна, ако знам. И аз искам да разбера.
— Нещо не ми е ясно. Защо сте толкова сигурен, че сестра ви е жива?
— Не съм сигурен — отвръщам аз. — Но ми се струва, че съществува доста голяма вероятност да е така.
— Кое ви кара да допуснете подобна вероятност?
— Маноло.
— Какво Маноло?
Изучавам това лице и си мисля дали не ме работят в момента.
— Преди малко млъкнахте, щом споменах името Джил Перес.
— Видях го в същите статии. Бил е убит.
— Не е бил — отвръщам аз.
— Не разбирам.
— Известно ли ви е защо Маноло се рови в събитията от онази нощ?
— Не ми е казвал.
— Не ви ли бе любопитно да разберете?
Тя свива рамене.
— Той твърдеше, че е свързано с работата му.
— Рая — обаждам се аз, — това не е истинското му име.
Поколебавам се, ще ми се да изчакам някаква реакция, някакво предположение от нейна страна. Няма такова нещо.
— Неговото истинско име — продължавам аз — е Джил Перес.
Минава малко време, преди да осъзнае чутото.
— Момчето от гората?
— Именно.
— Сигурен ли сте?
Уместен въпрос. Но аз потвърждавам без сянка от колебание: — Да. Тя мисли.
— Всъщност в момента ми казвате — ако всичко това е така, — че през цялото време той е бил жив.
Кимвам.
— И ако той е бил жив… — Гласът й секва и аз довършвам изречението:
— Може и сестра ми да е.
— Или може би — казва тя — Маноло — Джил, както искате го наречете, ги е избил всичките.
Много интересно. Такава мисъл не ми е минавала през главата. А всъщност има някакъв резон. Джил ги убива, оставя улики, които сочат и него като жертва. Но имаше ли Джил достатъчно мозък, за да измисли нещо подобно? И къде е мястото на Уейн Стъйбънс в тази схема? Освен ако Уейн казва истината…
— Ако е така — заявявам аз, — ще трябва да го установя вън от всякакво съмнение.
Рая смръщва вежди.
— Маноло казваше, че двамата с Люси лъжете. Ако ги е убил, защо му е да приказва такива неща? Защо ще губи цялото си време в проучвания на случилото се? Ако той го е сторил, ще знае отговорите на всички въпроси, не е ли така?