— Защо?
— Всяка друга на нейно място би взела парите и чупка. Аз бях принуден да я притисна, защото, честно казано, да прибере по най-бързия възможен начин сухото си е най-добрият вариант за нея. Тя обаче не искаше да чуе за това, преди ония да я засипят вчера с цялата неразбория около Кал и Джим. Разбираш ли, до този момент, независимо от онова, което каза пред съда, тя се интересуваше много повече от присъдата, отколкото от паричното обезщетение. Справедливостта я вълнуваше на първо място.
— И какво те изненадва?
— Още си зелен в тази област. Аз го правя вече двайсет и седем години. Човек се превръща в циник. Така че дяволски много ме изненадва.
— С някаква цел ли ми казваш това?
— Кажи-речи. Ти ме знаеш, искам си едната трета и друго не ме интересува. При Шамик не е така. Тези пари ще променят коренно живота й. Така че, господин Прокурор, каквото и да си намислил, гледай да не оплескаш работата.
Люси пие в самота.
Вече е нощ. Тя живее в градчето. В общежитие на нейния факултет. Мястото е меко казано потискащо. Повечето преподаватели работят усърдно и пестят с надеждата да се измъкнат някой ден от него. Люси е тук вече година. Предшественичката й, преподавателка по английска литература на име Аманда Саймън, е прекарала четири десетилетия самотно моминство в същото жилище. На петдесет и осем години била покосена от рак на белите дробове. В помещението още се усеща миризмата на нейните цигари. Независимо от подмяната на всички тапети и прясната боя, Люси има усещането, че живее в пепелник.
Тя е любителка на водката. Поглежда през прозореца. В далечината се разнася музика. Това си е студентски град все пак. Музика се чува постоянно. Поглежда часовника си. Полунощ.
Включва колонките на собствения си компютър и спира показалеца върху списък с мелодии, озаглавен „Нежни“. Всяка от тях е не само протяжна, но направо ти къса сърцето. Сега ще си пие водката, ще си седи в потискащата атмосфера на този малък апартамент, наситена с дим от цигарите на покойницата и ще си слуша мъчителни песни за нега, загуба и опустошение. Тъжно, но понякога важното е да чувстваш нещо. Няма значение дали боли или не. Важното е да чувстваш.
В момента Джоузеф Артър изпълнява „Мед и луна“. Обяснява на своята любима, че ако я нямаше в действителност, щеше да я измисли. Господи. Люси се мъчи да си представи някой мъж, мъж който си струва, да й казва нещо подобно. Тази мисъл я кара да поклати глава.
Затваря очи и се мъчи да подреди нещата в ума си. Нищо не пасва. Миналото отново я застига. Люси прекарва целия си живот на възрастна в постоянно бягство от проклетата гора край бащиния лагер. Стигала е чак до Калифорния и след това отново назад. Сменила е името и цвета на косата си. А миналото е все по петите й. Понякога я оставя за малко в покой подлъгва я, че е съумяла да остави известна празнота между онази нощ и днешния ден, но мъртвите всеки път я преодоляват.
И в края на краищата ужасната нощ я застига.
Но този път… какво става? Тези записки… как е възможно да се появят на бял свят? Силвия Потър е била току-що родена, когато Летния касапин напада лагера МЛРЛ (Мир Любов и Разбирателство през Лятото). Какво би могла да знае за тогава? Може, разбира се, също като Лони да се зарови в Мрежата и да открие, че Люси има скрито минало. Или пък някой й е казал нещо, някой по-възрастен и по-мъдър.
Но все пак. Как би могла да знае? Как е възможно който и да било да знае? Един-единствен човек е наясно с обстоятелството, че тя излъга за случилото се тогава.
А Пол няма да каже ни дума, разбира се.
Втренчва поглед в прозрачната течност. Пол. Пол Коупланд. Още е пред очите й с длъгнестите си ръце и крака, стройно тяло, пуснати коси и сразяваща момичетата усмивка. Неговият старец, акушер-гинеколог в своята родина, избягва преследванията в Съветския съюз само за да го подложат на нови в САЩ. Айра, винаги отзивчивият баща на Люси, не е в състояние да устои на подобна участ. И така, той назначава Владимир Коупланд като лагерен лекар, с което дава възможност на семейството му да избяга през лятото от Нюарк.
Люси вижда картината като да се случва сега — колата им, потрошен олдсмобил, подскача по черния път, застива на място, четирите врати се отварят едновременно и четиричленното семейство се измъква като едно цяло навън. В момента, когато погледите на Люси и Пол се срещат, настава чудо. Гръм и мълния. Тя усеща, че и за него е същото. Има такива редки моменти в живота, когато те поразява подобен удар и душата литва към седмото небе, изпълнена с радост и болка, но ти усещаш, цял си изпълнен от чувство, а цветовете внезапно стават по-ярки, звуците по-чисти, храната по-вкусна, а ти не спираш нито за една секунда да мислиш за него и знаеш със сигурност, че и той мисли за теб.