— Как така кървеше върху вас? Къде се намирахте вие? — От видяното той беше придобил същото впечатление като О’Бърн, макар да му бе трудно да свърже подобно предположение с личността на Джон Адамс.
— Не помня — отвърна тя откровено. Звучеше като автомат, все още говореше накъсано, изглежда бе отпаднала от лекарството.
— Значи не си спомняте къде сте били, когато застреляхте баща си?
— Не знам. — Тя погледна, сякаш не го помнеше на леглото до себе си. — На прага — излъга тя. Знаеше какво трябва да направи. Заради майка си беше длъжна да го защити.
— Застреляла сте го от прага? — Това бе невъзможно, не стигаха доникъде. — Мислите ли, че някой друг е застрелял баща ви? — Той се чудеше дали тя не го насочва към такава следа. Натрапник. Това бе още по-невероятно от историята за стрелбата от прага.
— Не. Аз го застрелях. От прага.
Офицерът не се съмняваше, че баща й е бил застрелян отблизо, може би от не повече от няколко сантиметра, стрелецът е бил пред него, очевидно това е била дъщеря му. Но къде са били?
— В леглото ли бяхте? — попита той многозначително, а тя не отговори. Гледаше право пред себе си, все едно него го нямаше, въздъхна леко. — В леглото ли бяхте? — попита той и тя се колеба дълго време, преди да отговори.
— Не съм сигурна. Според мен, не.
— Как върви? — попита старшият офицер, който надникна през вратата. Вече беше три след полунощ, бяха направили всичко необходимо при повикване за извършено престъпление.
Офицерът, който разпитваше Грейс, вдигна рамене в безизходица. Не вървеше никак добре. Тя не беше съвсем с ума си, трепереше и от време на време изглеждаше толкова замаяна, че той се чудеше дали съзнава какво се е случило. — Ще те приберем, Грейс. Няколко дни ще прекараш в ареста. Ще трябва да поговорим още за случилото се. — Тя кимна и не отговори нищо. Просто седеше, цялата в кървави петна, завита в одеялото. — Най-добре се поизмий и се облечи. — Той кимна на офицера, който я разпитваше, но Грейс не помръдна, седеше като вкаменена. — Прибираме те, Грейс. За разпит — обясни отново той, питаше се дали не е полудяла. Джон никога не бе споменавал, но това не бе нещо, което човек би споделил с клиентите си.
— Ще те задържим седемдесет и два часа, докато разследваме какво е станало. — Предумишлено ли бе стреляла? Нарочно ли? Нещастен случай ли беше? Какво ставаше тук? Питаше се взима ли наркотици, искаше да й направят изследване.
Не попита дали ще я арестуват. Не попита нищо. Дори не се облече. Изглеждаше напълно дезориентирана и това затвърди у дежурния офицер впечатлението, че е луда. После те повикаха жена полицай да им помогне и тя облече Грейс като малко дете, но и на нея й направиха впечатление белезите по тялото й. Каза й да отмие кръвта и Грейс неочаквано й се подчини. Правеше всичко, което жената й казваше, но не даде никаква информация.
— Бори ли се с баща си? — попита полицайката, докато Грейс нахлузваше старите си джинси и фланелка.
Все още трепереше сякаш я бяха изпратили гола на Северния полюс. Но Грейс не отговаряше.
— Ядосана ли му беше? — Нищо. Тишина. Не бе настроена враждебно. Просто не изпитваше чувства. Приличаше на изпаднала в транс, докато минаваха през дневната, изобщо не се поинтересува за баща си. Не искаше да знае къде е отишъл, къде са го отвели, какво се е случило после. Спря се за миг в стаята, колкото да погледне снимката на майка си. Беше в сребърна рамка, до нея се виждаше Грейс. Беше на две или три годинки и двете бяха засмени. Грейс се загледа, спомни си как изглеждаше майка й, колко красива беше и колко много очакваше от дъщеря си. Прекалено много. Искаше да й каже колко много съжалява сега. Не можеше да продължи да го прави. Беше подвела майка си. Не се бе погрижила за баща си. Не беше вече в състояние. А сега него го нямаше. Не можеше да си спомни къде е отишъл. Но го нямаше. И тя вече нямаше да се грижи за него.
— Тя наистина не си спомня — прошепна полицайката, докато Грейс гледаше снимката на майка си. Искаше да я запомни. Имаше чувството, че няма да я види повече, но не беше сигурна по каква причина. Знаеше, само че си отиват оттук. — Ще се обадиш ли на психиатър? — попита тя.
— Да, може би — отвърна старшият офицер. Повече от всякога той си мислеше, че не е с ума си. Или не беше така. Може би това бе представление. Може би имаше нещо повече от видяното на пръв поглед. Трудно бе да се каже. Един Господ знае какво е преживяла.