Когато Грейс излезе на чист въздух, поляната пред къщата гъмжеше от полицаи. Навън бяха паркирани седем полицейски коли, повечето от тях бяха дошли просто за да видят какво е станало, другите трябваше да извършат разследване на мястото на престъплението. Цялото пространство бе силно осветено, навсякъде се виждаха мъже в униформи, а младият полицай О’Бърн й помогна да се качи отзад в колата. Полицайката седна до нея. Грейс не й беше много симпатична. И преди бе виждала момичета като нея, наркоманки или измамници, които твърдяха, че не са направили нищо, за да не бъдат обвинени. Беше попадала на петнайсетгодишно момиче, което бе убило цялото си семейство, а после твърдеше, че гласове от телевизора я накарали да го направи. Опитът й подсказваше, че Грейс е умна малка кучка, която се преструва на луда. Ала нещо у нея говореше на полицайката, че момичето може и да не е добре, може би не беше лудо, но във всеки случай нещо не беше наред с нея. Грейс продължаваше да диша затруднено, сякаш дъхът й секваше. У това момиче имаше нещо твърде странно. Все едно обаче тя бе стреляла и почти бе убила баща си, а за повечето хора това бе достатъчно, за да ги извади от равновесие. Във всеки случай не беше тяхна работа да определят дали момичето е нормално. Там думата имаха психиатрите.
Пътуваха кратко до участъка в центъра на града, защото в този час на денонощието нямаше движение, но когато пристигнаха, Грейс изглеждаше по-зле отколкото при тръгването. Светлината бе флуоресцентна и ярка и лицето й изглеждаше направо зеленикаво, заведоха я в една от килиите, където тя седя, докато не дойде един едър офицер.
— Вие ли сте Грейс Адамс? — попита той грубо, тя само кимна. Имаше чувството, че ще припадне или пак ще повърне. Може би ще умре. Всъщност това беше единственото, което искаше. Смъртта би била прекрасна. Животът й беше кошмар. — Да или не? — изкрещя й той.
— Да, аз съм.
— Баща ви току-що почина в болницата. Арестуваме ви за убийство. — Прочете й правата, пъхна някакви документи в ръцете на полицайката, която бе влязла и стоеше зад него. После, без да каже дума, той напусна помещението, металната врата щракна силно и ги затвори в килията, където тя чакаше. За момент настъпи тишина и тогава полицайката й нареди да съблече дрехите си. За Грейс всичко приличаше на лош филм.
— Защо? — попита тя дрезгаво.
— Ще те претърся — обясни полицайката и Грейс бавно започна да се съблича, ръцете й трепереха. Цялата процедура бе твърде унизителна. След това взеха отпечатъци от пръстите й и я фотографираха.
— Тежко обвинение — хладно отбеляза другата полицайка и подаде на Грейс салфетка да избърше мастилото от ръката си. — На колко години си? — попита тя безучастно, Грейс я погледна. Все още се опитваше да осъзнае всичко, което й бяха казали. Беше го убила. Той бе мъртъв. Всичко бе свършило.
— На седемнайсет.
— Лош късмет. В Илинойс щом си над тринайсет години те съдят като пълнолетен. Ако те намерят за виновна, ще те осъдят най-малко на четиринайсет-петнайсет години. Не изключвам и смъртно наказание. Сега си от висока класа, бебче. — Всичко се струваше нереално на Грейс, когато сложиха на ръцете й белезници и я изведоха от стаята. След пет минути се озова в килия с още четири жени, с открита тоалетна чиния, от която вонеше на урина и изпражнения. Беше шумно и мръсно, всички жени в килията лежаха на голи матраци, завити с одеяла. Две от тях бяха будни, но не говореха. Никой не каза дума, когато й свалиха белезниците, дадоха й одеяло и тя отиде да седне на единствения незает матрак в малката килия.
Огледа се с невярващи очи. Докъде бе стигнала! Но друг изход нямаше. Не можеше да издържа повече. Трябваше да го направи… искаше всъщност… не възнамеряваше… но сега, след като бе стреляла, тя дори не съжаляваше. Ставаше дума за нейния или неговия живот. Просто се бе случило без намерение или предварителен план. Нямаше избор. Затова го беше убила.
2
Грейс прекара цялата нощ на тънкия матрак, едва усещаше острите метални пружини под себе си. Не чувстваше нищо. Вече не трепереше. Просто лежеше. Мислеше. Вече нямаше семейство. Нямаше никого. Нямаше родители. Нямаше приятели. Чудеше се какво ли би се случило, ако я признаят за виновна за убийство? Ще получи ли смъртно наказание? Не можеше да забрави какво й бе казала полицайката, която регистрираше арестуваните. Беше обвинена като пълнолетна и то в убийство. Може би смъртното наказание бе цената, която трябваше да плати. Ако е така, ще си плати. Поне той вече никога нямаше да я докосне, не можеше вече да я нарани. Четирите години ад в ръцете на баща й бяха свършили.