— Грейс Адамс? — един глас извика името й малко след седем сутринта.
От три часа бе в килията, не беше мигнала цялата нощ, но не се чувстваше толкова зле, колкото предишната вечер. Знаеше какво се е случило. Спомняше си, че е застреляла баща си. Знаеше, че той е умрял и защо. Знаеше го по-добре от всеки друг. И не съжаляваше.
Придружиха я до малка опушена стая с тежки заключени врати в двата й края. Вкараха я там без обяснение. Имаше маса, четири стола и на тавана светеше ярка крушка. Остана там и пет минути по-късно вратата в другия край на стаята се отвори. Влезе висока руса жена. Огледа Грейс със студено изражение. Не се усмихна, не каза нищо, просто я измерваше с поглед от горе до долу. Грейс също не продумваше, стоеше в другия край на стаята, приличаше на млада кошута, която, ако можеше, би побягнала от стаята. Беше в клетка. Бе притихнала, но уплашена. Дори в джинсите и фланелката излъчваше достойнство. Несъмнено бе от висока класа, сякаш бе страдала и стигнала далеч, платила огромна цена за свободата си с убеждението, че си е струвало. У нея не се усещаше гняв, само търпеливо дълго страдание. За толкова младо момиче бе видяла твърде много, живот и смърт, предателство — това личеше по очите й. Моли Йорк го съзря в мига, в който я погледна, и бе развълнувана от силната болка, която долови в нея.
— Аз съм Моли Йорк — представи се тя спокойно. — Психиатър съм. Знаеш ли защо съм тук?
Грейс поклати глава, но не мръдна и сантиметър и двете жени останаха в двата противоположни края на стаята.
— Спомняш ли си какво се случи снощи?
Грейс кимна бавно.
— Защо не седнеш? — тя посочи столовете и те се настаниха от двете страни на масата.
Грейс не беше сигурна дали жената й съчувства, или не, но съвсем ясно бе, че тя не й е приятелка и очевидно участваше в полицейското разследване, което означаваше, че потенциално е човек, способен да я нарани. Нямаше намерение да я лъже. Щеше да отговаря честно на всеки неин въпрос, ако разбира се, не я разпитва прекалено за баща й. Миналото не интересуваше никого. Беше длъжна да не го излага, дължеше го и на майка си, не биваше да им причинява затруднения, макар и тя и баща й да бяха в отвъдното. Всъщност какво значение имаше това сега? Той бе мъртъв. Изобщо не й бе минало през ума да поиска адвокат или да се опита да се защити. Това просто нямаше значение.
— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита внимателно психиатърката, която следеше всяко нейно движение или изражение.
— Застрелях баща си.
— Спомняш ли си защо?
Грейс се поколеба, преди да отговори, после замълча.
— Ядосана ли му беше? Не ти ли е минавало през ум и преди да го застреляш?
Грейс бързо поклати глава.
— Никога не съм имала намерение да го застрелям. Просто се озовах с оръжието в ръце. Дори не знам как се е оказало там. Майка ми го криеше в нощното си шкафче. Дълго време боледува и се страхуваше винаги, когато излизахме, затова го държеше. Но никога не го е използвала.
Изглеждаше толкова млада и невинна докато обясняваше на психиатърката, на пръв поглед нямаше вид на душевно болна, нито на бавно развиваща се, както бяха предположили полицаите, които я арестуваха. Нямаше вид и на опасна. Изглеждаше много вежлива и добре възпитана, а също доста хладнокръвна за човек преживял такъв шок, който изобщо не бе спал и беше в голяма беда.
— Баща ти ли държеше оръжието? Бори ли се за него? Опита ли се да му го вземеш?
— Не. Аз го бях насочила срещу него. Спомням си, че го усетих в ръката си. И… — Не искаше да й казва, че той я беше ударил. — После го застрелях. — Погледна ръцете си.
— Знаеш ли защо? Ядосана ли му беше? Направи ли той нещо, което да те ядоса? Борихте ли се?
— Не… е, нещо… такова… — Беше борба… борба за оцеляване… — Аз… това не е важно.
— Сигурно е било важно — многозначително отбеляза психиатърката. — Достатъчно важно, за да го застреляш, Грейс. Достатъчно важно, за да го убиеш. Бъди откровена. Някога преди стреляла ли си?
Тя поклати глава, изглеждаше тъжна и уморена. Може би трябваше да го направи още преди години, но тогава майка й щеше да бъде съсипана. Тя обичаше баща й посвоему, тъжно.
— Не, никога преди не съм стреляла.
— А снощи какво бе по-различно?
— Майка ми почина преди два дни… преди три дни всъщност. Погребението беше вчера.
Тя очевидно бе като изопната струна. Но защо се бяха борили? Моли Йорк бе заинтригувана от Грейс. Тя криеше нещо, не беше сигурна какво. Не беше сигурна дали това бе нещо, което би навредило на нея или на баща й. Психиатърката нямаше задължението да задава въпроси, които да установят дали е виновна, или невинна. Нейната задача бе да установи дали момичето е нормално, или не, и Моли Йорк си знаеше работата. Но какво бе извършило момичето? И какво бе направил той, така че тя да се е принудила да го застреля?