Знаеше, че болницата е съвсем наблизо и трябваше да побърза да стигне там. Видя, че пиколата я оглеждат, както и администраторът на рецепцията, после излезе навън на свежия септемврийски въздух и се почувства по-добре.
— Такси, госпожо? — попита я портиерът, ала тя поклати глава и се опита да се изправи, но не можа. Пронизваща болка спря дъха й и изведнъж спазъм с невероятна сила подгъна коленете й, портиерът се протегна и я подхвана. — Добре ли сте?
— Добре съм… добре съм… малък проблем — Отначало той я помисли за пияна, но когато видя лицето й разбра, че я боли. Тя му се стори смътно позната. Имаха толкова много редовни клиенти и кинозвезди, понякога бе трудно да разбереш кого познаваш и кого — не. — Аз само отивах… до болницата…
— Защо не вземете такси? Ето има едно тук. Той ще ви преведе през Парк авеню и ще ви закара. Бих ви отвел аз, но не мога да оставя вратата — извини се той и тя се съгласи да вземе такси. Просто не можеше да върви. Портиерът поръча да я отведат в „Ленъкс хил“, а тя подаде на него и на шофьора по пет долара.
— Благодаря, ще се оправя — увери ги тя, но изглеждаше много зле. След като прекосиха Парк авеню и паркираха пред спешното отделение, шофьорът се обърна към нея и отначало не я видя. Беше се изхлузила от седалката и лежеше в безсъзнание на пода на таксито.
15
Когато вкараха Грейс в залата на спешното отделение, тя видя над главата й да се въртят светлини и чу шумове. Сякаш потракваха метални инструменти, някои я повика по име. Повтаряха го много пъти и правеха нещо ужасно с нея, от което силно я болеше. Опита се да седне и да ги спре. Какво правеха… те я убиваха… беше чудовищно… защо не престанат… никога през живота си не бе изпитвала такава ужасна болка. Тя изкрещя, после отново около нея настъпи пълен мрак и тишина.
Телефонът звънеше в къщата във Вашингтон. Беше пет и половина сутринта. Ала Чарлс не спеше. Не беше мигнал цялата нощ, молеше се тя да му се обади. Беше се държал като глупак. Изобщо не беше реагирал правилно, но всички бяха изтощени от постоянната атака на таблоидите. Беше шокиращо. Ала последното, което искаше, бе да я загуби. Беше казал на децата, че е заминала за Ню Йорк на конференция на „Помогнете на децата!“ и ще се върне до няколко дни, което му осигуряваше малко време да я открие. Нямаше представа къде е. Цяла нощ звъня до къщата в Кънектикът, но тя не бе там. Обади се в „Карлайл“ в Ню Йорк, ала в хотела не бе регистриран никой под името Макензи. Зачуди се дали не се крие в хотел някъде във Вашингтон. Когато телефонът иззвъня, той се надяваше да чуе нея, но не бе тя.
— Господин Макензи? — Гласът бе непознат. Името му бе записано на личната й карта в портфейла й, просто като Чарлс Макензи. Шофьорската й книжка беше на името на Грейс Адамс Макензи.
— Да? — Той се питаше дали не звъни някой маниак и дори малко съжаляваше, че вдигна. След публикуването на снимките й отново започнаха да ги атакуват с писма и по телефона.
— При нас е Грейс Макензи. — Съобщи му някой с равен тон.
— Кои сте вие? — Отвлечена ли беше? Мъртва ли бе?… О, Боже…
— Обаждам се от болницата „Ленъкс хил“ в Ню Йорк. Госпожа Макензи току-що бе оперирана. — … О, Боже… не… станала е злополука… — Докара я шофьор на такси, беше със силен кръвоизлив. — О, не… бебето… все едно някаква ръка го стисна за сърцето, ала единствената му мисъл сега бе за Грейс.
— Тя добре ли е? — Гласът му бе дрезгав, на уплашен човек, но сестрата не звучеше окуражително.
— Загубила е много кръв. Но не сме правили кръвопреливане още. — Направиха всичко възможно, за да го избегнат. — Състоянието й е стабилно, определено е като задоволително. — После за миг в гласа й се промъкна нотка на съчувствие. — Тя загуби бебето. Съжалявам.
— Благодаря ви. — Трябваше да дойде на себе си и да реши какво да прави. — В съзнание ли е? Мога ли да разговарям с нея?
— В реанимация е. Ще бъде там до осем и половина — девет. Искат да повишат кръвното й налягане, преди да я изпратят в стаята, а засега то е доста ниско. Не мисля, че ще я преместят преди този час.
— Не може да се изпише сама, нали?
— Не мисля. — Сестрата беше изненадана от въпроса. — Според мен няма да е в състояние. В чантата й има ключ от хотел „Карлайл“. Обадих се там, но те ми казаха, че е сама.
— Благодаря ви. Много ви благодаря, че ми се обадихте. Ще бъда при вас възможно най-скоро.
Той скочи от леглото щом затвори и надраска набързо бележка на децата, че има някаква среща рано. Облече се за пет минути, дори не се обръсна и подкара към летището. Пристигна там в шест и половина и хвана полета в седем. Някои от стюардесите го познаха, но никоя не каза нищо. Донесоха му вестници, сок, датски сладкиш, чаша кафе, както и на всички останали пътници и го оставиха на мира. През повечето време на полета той гледа навън през илюминатора.