— Някога имала ли си приятел? Какво питам, сигурно си имала, та ти си на седемнайсет. — Тя отново се усмихна, но Грейс поклати глава в знак на отрицание.
— Имаш ли да ми кажеш нещо за снощи, Грейс? Спомняш ли си как се чувстваше, преди да го застреляш? Какво те накара да го застреляш?
Грейс поклати безмълвно глава.
— Не знам.
Моли разбираше, че Грейс не е откровена с нея. Сигурно е била не на себе си след изстрела, но сега в никакъв случай не бе замаяна. Беше съвсем бодра и твърдо решена да не казва на Моли какво се е случило. Високата привлекателна блондинка се загледа продължително в момичето, после бавно затвори бележника си и отпусна краката си.
— Искам да бъдеш откровена с мен. Мога да ти помогна, Грейс. Откровена. — Ако беше убедена, че Грейс защитава себе си или че е имало смекчаващи вината обстоятелства, би й било по-лесно. Но Грейс не й даваше нищо, за което да се закачи. Странното беше, че въпреки станалото и факта, че тя не и съдействаше, Моли Йорк я харесваше. Грейс бе красиво момиче, имаше големи, честни, открити очи. Моли виждаше толкова тъга и болка в тях, но не знаеше как да й помогне. Щеше да направи всичко възможно, за да разбере. Но за момента Грейс беше твърде заета да се крие от всички и да не допусне, когото и да било до себе си.
— Казах ви всичко, което си спомням.
— Не, не си — възрази тихо Моли. — Може би ще го направиш по-късно. — Тя даде на момичето визитната си картичка. — Ако поискаш да ме видиш, обади ми се. И да не ме потърсиш, аз отново ще дойда да се срещнем. Ние с теб ще прекараме известно време заедно, за да напиша заключенията си.
— За какво? — Грейс изглеждаше обезпокоена. Д-р Йорк я плашеше. Беше твърде умна и задаваше прекалено много въпроси.
— За душевното ти състояние. За обстоятелствата довели до изстрела, така, както аз ги разбирам. За момента не ми даваш много материал за работа.
— Това е всичко. Озовах се с оръжието в ръка и го застрелях.
— Просто така — тя не вярваше на нито една нейна дума.
— Просто така. — Изглеждаше сякаш се опитва да убеди себе си, но не можеше да заблуди Моли.
— Не ти вярвам, Грейс. — Тя я погледна право в очите.
— Е, точно това се случи, независимо дали ми вярвате, или не.
— А сега? Как се чувстваш, след като загуби баща си?
За три дни тя бе изгубила и двамата си родители и бе останала сирак, това би бил тежък удар за всеки, особено, ако бе убила единия от тях.
— … Мъчно ми е за баща ми… и за мама. Но мама беше толкова болна и изпитваше силни болки, може би сега е по-добре за нея.
А Грейс? Колко болка бе понесла тя? Това бе въпросът, който измъчваше Моли. Тя не беше някое лошо дете, което просто бе застреляло баща си. Тя бе интелигентно момиче, с остър ум и твърдеше, че няма представа защо го е застреляла. Беше толкова дразнещо да чува това отново, че на Моли й се прииска да удари по масата.
— А баща ти? За него по-добре ли е така?
— Баща ми? — Грейс се изненада от въпроса. — Не… той… не страдаше… за него надали е по-добре — отвърна Грейс, без да погледне Моли.
Тя криеше нещо и Моли бе наясно.
— А ти? За теб по-добре ли е така? Предпочиташ ли да си сама, без родители?
— Може би. — Отново за миг тя беше честна.
— Защо? Защо предпочиташ да си сама?
— Така е по-просто. — Тя я погледна и се почувства на хиляда години.
— Не мисля така, Грейс. Светът е сложен. За никого не е лесно да е сам. Особено за седемнайсетгодишно момиче. Изглежда вкъщи ти е било много трудно щом предпочиташ самотата. Какъв бе домът ти?
— Чудесен. — Беше се затворила напълно вътре в себе си.
— Родителите ти разбираха ли се? Имам предвид преди майка ти да се разболее.
— Напълно.
Моли отново не й повярва, но не го отбеляза.
— Щастливи ли бяха?
— Разбира се. — Ала пряко волята й в очите й бликнаха сълзи. Умната психиатърка й задаваше твърде много болезнени въпроси. — Бях много щастлива. Обичах родителите си.
— Не е ли време да престанеш да лъжеш заради тях, да ги защитаваш? Не е ли време да ни кажеш защо застреля баща си?
— Нямам какво да кажа.
— Добре — Моли се отдръпна от нея и стана права. — Между другото, днес възнамерявам да те изпратя в болницата.
— За какво? — Изведнъж Грейс се ужаси и това се видя много интересно на Моли. — Защо ще го правите?
— Част от обичайната процедура. Да се уверим, че си здрава. Не е толкова важно.
— Не искам да отивам в болницата. — Грейс бе обзета от паника, а Моли я наблюдаваше.
— Защо?
— Защо трябва да го правя?
— Грейс, ти нямаш кой знае какъв избор. Ти си притисната от обстоятелствата. Контролът е в ръцете на властите. Уреди ли си вече адвокат?