Грейс остана безучастна към този въпрос. Някой й беше споменал, че би могла, но тя нямаше на кого да се обади, освен на Франк Уилс, партньора на баща й, но тя не беше сигурна, че иска. Какво щеше да му каже? Беше по-лесно да не го прави.
— Нямам адвокат.
— Баща ти нямаше ли съдружници?
— Да… но… някак си ми е неловко да му се обадя… на него, той имаше партньор.
— Мисля, че трябва да го потърсиш, Грейс — отвърна Моли твърдо. — Нуждаеш се от адвокат. Можеш да поискаш и обществен защитник. Но е по-добре да е някой, който те познава. — Това бе добър съвет.
— Сигурно е така — тя кимна, имаше вид на съкрушена. Толкова много неща се случваха. Всичко бе ужасно сложно. Защо просто не я застрелят или обесят или да направят каквото възнамеряват, без да я карат да говори или да я принуждават да отива в болницата. Тя бе ужасена от онова, което щяха да открият.
— Ще се видим по-късно днес или утре — каза й мило Моли. Определено момичето й бе харесало и тя му съчувстваше. Бе преживяла толкова много и постъпката й сигурно бе правилна, но Моли бе убедена, че нещо зловещо я е тласнало към нея.
Възнамеряваше да направи всичко възможно и да открие какво всъщност се е случило.
Остави Грейс в стаята и отиде да разговаря със Стан Дули, офицера, който отговаряше за разследването. Той беше детектив с голям опит, много малко неща можеха да го изненадат, ала тази случка го учуди. Беше се срещал с Джон Адамс много пъти в продължение на дълги години и не можеше да си представи по-чудесен човек. Когато чу, че е бил застрелян от дъщеря си, наистина се изненада.
— Луда ли е, или е наркоманка? — попита детектив Дули, когато Моли се появи при него в осем сутринта. Беше прекарала един час с Грейс и според нея не беше стигнала доникъде. Грейс бе твърдо решена да не се открива пред нея. Но имаше някои неща, които трябваше да разбере, които следствието трябваше да научи независимо дали Грейс иска, или не.
— Нито едното от двете. Тя е уплашена, съсипана, но е съвсем нормална. Дори прекалено. Държа днес да я изпратиш на преглед в болницата. — Важно бе да не са минали много часове.
— За какво? За наркотици?
— Ако искаш и това. Не мисля обаче, че проблемът е в дрогата. Държа на гинекологичен преглед.
— Защо? — Той бе изненадан. — Какво имаш предвид? — Той познаваше д-р Йорк, тя винаги беше много здравомислеща, дори тогава, когато губеше търпение, ако изпитваше съчувствие към някой от пациентите си.
— Имам някои теории. Искам да знам дали се е защитавала. Седемнайсетгодишните момичета обикновено не стрелят по бащите си. Не и в дом като този.
— Това са глупости и ти го знаеш, Йорк — отвърна ядосано Дули. — Миналата година четиринайсетгодишно момиче застреля цялото си семейство, включително баба си и четирите си по-малки сестри. Според теб и това ли е било самоотбрана?
— Това е различно, Стан. Четох рапортите. Джон Адамс е бил гол, а и тя също, а по чаршафите е имало сперма. Не можеш да отречеш, че е възможно да е имало сексуално насилие.
— Мога, щом става дума за този човек. Познавам го. Прям човек, най-свестният мъж, когото съм познавал. Би ти допаднал. — Той я погледна, но тя не му обърна внимание. Обичаше да я дразни. Тя изглеждаше много добре, произхождаше от доста уважавано семейство от Чикаго. Правеше му удоволствие да я подиграва, че обикаля бедните квартали от лицемерно благотворителни подбуди. Ала тя никога не се шегуваше с работата си и той знаеше, че има сериозен приятел, който е лекар. Но какво пречеше да я вземе малко на подбив. Тя имаше чувство за хумор и с нея бе приятно да се работи. Беше умна и Дули я уважаваше заради това. — Нека ти кажа нещо, докторе, този мъж не би чукал детето си. Просто не би го направил. Повярвай ми. Може би е мастурбирал. Кой знае?
— Едва ли го е застреляла заради това — хладно отвърна Моли Йорк.
— Може би й е отказал ключовете за колата. Моите собствени деца полудяват, когато им кажа, че няма да им ги дам. Може би той не е приемал приятеля й. Повярвай ми, не е това, което мислиш. Откажи се от версията за самозащита. Тя го е убила.
— Ще видим, Стан. Ще видим. Направи ми услуга и я заведи до един час в болницата „Мърси Дженерал“. Ще напиша талон.
— Ти си страхотна. Ще я заведем там. Става ли? Доволна ли си?
— Развълнувана. И ти си страхотен — тя му се усмихна.
— Кажи го на шефа — ухили се той. Харесваше я, но не вярваше и дума на версията за самозащитата. Беше се хванала за първата възможна хипотеза. Просто Джон Адамс не беше такъв човек. Никой в Уотсика не би го повярвал, независимо какво си мислеше Моли Йорк или какво щяха да открият в болницата.