— Много лошо, би ти спестил много неприятности, ако понякога имаше малко свободно време.
— Да, знам — Моли пак се усмихна и го остави, тръгна си преметнала сакото си от туид през рамо. Беше хубаво момиче, но по-важното бе, че бе много добра професионалистка. Дори ченгетата, които тя познаваше, признаваха, че умна, много добър психиатър, независимо от някои нейни крайни теории.
Когато Моли се обади на Франк Уилс от къщи същата вечер, тя бе поразено от неговата коравосърдечност. Що се отнасяло до него, Грейс Адамс заслужавала да бъде обесена за това че е убила баща си.
— Джон беше най-прекрасният човек на света — отбеляза Уилс доста развълнувано, Моли не беше много сигурна защо, но не му повярва. — Попитайте, когото искате. Няма жител на този град, който да не го обича… освен нея… още не мога да повярвам, че го е застреляла. — Уилс сподели, че бил прекарал сутринта в уреждане на възпоменание за него. Целият град несъмнено щял да се стече, освен Грейс. Но този път нямало да има събиране в къщата, Джон вече нямал семейство. Единственото, което имал, били жена му и дъщеря му. Гласът на Уилс заглъхна, след като каза толкова много неща на Моли.
— Според вас, господин Уилс, имало ли е причина тя да го застреля? — попита го Моли вежливо, когато той дойде на себе си. Не искаше да го разстройва повече, но може би той имаше някакво предположение.
— Пари, вероятно. Сигурно си е помислила, че ще й остави всичко, а дори да не е имал завещание тя е единствената му наследница. Онова, което не е преценила, естествено, е, че, след като го е убила, не може да наследи нищо от него. Предполагам, че не го е знаела.
— Останало ли е нещо в наследство? — попита най-невинно Моли, все едно не е чула нищо от детектив Дули. — Предполагам, че делът му в адвокатската практика е доста стойностен. Вие двамата сте толкова уважавани адвокати. — Знаеше, че тези думи ще му доставят удоволствие, и се оказа права, защото Уилс стана по-отзивчив и й каза повече, отколкото би трябвало. — Наследството не е малко. Но той ми беше доста задължен. Винаги ми казваше, че ще остави дела си от практиката на мен, когато умре, но не е предполагал, че ще трябва да се оттегли толкова рано, нещастният.
— Оставил ли е писмено завещание?
— Не знам. Но това беше споразумение помежду ни и от време на време му давах на заем пари, за да покрива разноските си около Елен.
— А къщата?
— Ипотекира я, тя е чудесна — но не достатъчно, за да бъде застрелян заради нея.
— Наистина ли смятате, че момиче на нейната възраст би застреляло баща си заради къщата, господин Уилс? Това звучи малко пресилено, нали?
— Може би не. Може би според нея това е достатъчно, за да плати за обучението си в някой скъп източен колеж.
— Това ли е искала да прави? — Моли бе изненадана. Грейс не й изглеждаше толкова амбициозна, струваше й се доста привързана към дома, дори прекалено.
— Не знам какво е искала да прави, докторе. Знам само, че е убила баща си и трябва да си плати за това. Със сигурност тя няма да се облагодетелства, законът е точен в дадения случай. Няма да получи и цент от парите му, нито дял от практиката, нито къщата, нищо. — Моли бе озадачена от неговата злъч и се зачуди дали мотивите му са съвсем чисти, или всъщност той има собствени причини да бъде доволен, че Грейс вече не е пречка по пътя му.
— А кой ще получи наследството, ако тя не може? Има ли други роднини? Има ли той друго семейство някъде?
— Не, само момичето. Но той ми дължи много. Казах ви, помагах му, когато можех, ние практикувахме заедно двайсет години. Не мога да пренебрегна този факт просто ей така.
— Разбира се, че не. Напълно ви разбирам — отвърна тя утешително. Разбираше много повече, отколкото той допускаше или му се искаше тя да разбере, а на нея чутото не й хареса. Благодари му, че е отделил от времето си и цяла вечер не престана да мисли за Грейс, после приятелят й се прибра от болницата и тя му разказа всичко. Той бе изтощен след двайсет и четири часа работа в спешното отделение, където имаше непрекъсната върволица от ранени с огнестрелно оръжие и пострадали в автомобилни злополуки, но той все пак я изслуша. Моли бе изцяло обсебена от случая.
Двамата с Ричард Хаверсън живееха заедно от две години и от време на време продумваха за женитба, но неизвестно защо още не бяха сключили брак. Разбираха се добре и взаимно познаваха отлично работата си. За двамата тази ситуация бе идеалната. Той бе висок и длъгнест, рус и хубав, каквато бе и тя.
— От това, което ми разказа, ми се струва, че момичето е било насилвано, няма си никой, който да я защити, а партньорът на баща й иска да я отстрани от пътя си и да вземе каквото е останало от парите. Както ми изглежда, положението не е розово. А ако тя не признае, че баща й я е изнасилвал, тогава какво можеш да направиш ти? — попита я той, имаше уморен вид, тя му сипа кафе и го загледа с объркан израз.