— Ще бъда там. А, Дейвид!
— Да?
— Благодаря, че пое случая.
— Ще направим всичко възможно. В пет и половина пред централния.
Когато затвори Моли бе сигурна, че не само ще направят всичко възможно, но можеха да се надяват и на чудо, щом бяха решили да й помогнат.
3
Моли Йорк и Дейвид Глас се срещнаха пред ареста точно в пет и половина и се качиха горе да видят Грейс. Дейвид вече беше взел всички доклади на полицията, а Моли донесе своите бележки и медицинския рапорт от болницата, за да му ги покаже. Той им хвърли едно око докато се качваха по стълбите и учудено вдигна вежди, когато видя снимките.
— Сякаш някой я е бил с бейзболна бухалка — отбеляза Дейвид и погледна Моли.
— А тя твърди, че нищо не се било случило. — Моли поклати глава с надеждата, че Грейс ще отвори сърцето си пред Дейвид. Животът и зависеше от това в буквалния смисъл, а тя не бе сигурна, че Грейс го разбира.
Заведоха ги в стаята на адвокатите с двете врати, масата и четирите стола. Именно там Моли вече бе разговаряла с Грейс, поне обстановката щеше да й е позната.
Седнаха и зачакаха. Дейвид запали цигара и предложи една на Моли, но тя отказа. Минаха пет минути и едва тогава пазачът се появи на прозорчето на вратата, която водеше към ареста, отключи и на прага се появи Грейс, която ги гледаше нерешително. Носеше същите джинси и фланелка. Нямаше кой да й донесе дрехи, а тя не бе взела нищо друго със себе си. Единственото, което имаше тук, бе каквото бе носила в нощта, след като уби баща си и я арестуваха.
Дейвид я наблюдаваше внимателно, когато тя влезе в стаята, беше висока и слабичка, стройна, имаше вид на много млада и срамежлива, но когато се обърна и го погледна, той видя, че погледът й е сякаш е десет годни по-възрастна. В него имаше толкова тъга и отчаяние, движеше се като кошута, която се готви да избяга в гората. Стоеше и ги гледаше, не знаеше какво ще излезе от тяхното посещение. Същия ден полицаите я бяха разпитвали четири часа и тя бе крайно изтощена. Бяха й казали, че има право на разпита да присъства адвокат, но тя вече бе признала, че е застреляла баща си и не смяташе, че отговорите на въпросите им могат да й навредят.
Беше получила съобщение, че Дейвид Глас ще е неин защитник и че по-късно ще дойде да я види. Нямаше вест от Франк Уилс и не беше го търсила. Нямаше на кого да се обади, нито към кого да се обърне. Беше чела вестници същия ден, първите страници и няколко статии бяха посветени на убийството, на възхитителния живот на баща й, адвокатската му практика и колко много е означавал той за хората. За нея пишеше относително малко, само че е на седемнайсет, че е учила в гимназията „Джеферсън“ и че го е убила. Предлагаха се няколко теории относно случилото се, но нито една не се доближаваше до реалността.
— Грейс, това е Дейвид Глас — Моли наруши тишината, когато ги представи един на друг. — Той е от кантората на обществените защитници и ще те представлява.
— Здравей, Грейс — поздрави я той тихо. Наблюдаваше лицето й, не беше свалил от нея очи откак тя влезе в стаята и не беше трудно да забележи, че е уплашена до смърт. Ала въпреки това тя се държеше вежливо и мило, подаде му ръка. Щом докосна пръстите й, той усети, че ръката й трепери в неговата. Когато тя заговори, Дейвид установи, че не й достига дъх и си спомни думите на Моли за астмата й. — Трябва да свършим малко работа. — Тя само кимна в отговор. — Следобед прочетох досието ти. Нещата не изглеждат розови за момента. Имам нужда преди всичко от информацията, която ти ще ми дадеш. Какво се случи и защо, каквото си спомняш. След това ще доведем следовател, който да провери нещата. Ще направим всичко, което се изисква от нас. — Опита се да звучи насърчаващо и се надяваше тя да не е твърде уплашена, за да го слуша.
— Няма какво да се проверява — отвърна тя тихо, седнала като истукан на един от четирите стола. — Аз убих баща си. — Когато го изрече, гледаше го право в очите.
— Знам, че е така — изглежда признанието й не му направи кой знае какво впечатление, наблюдаваше я съсредоточено. Разбра какво е видяла у нея Моли. Изглеждаше чудесно момиче, но сякаш някой бе пресушил живота в нея. Изглеждаше толкова малка и слаба, че човек би се зачудил дали е възможно да бъде докосната. Приличаше по-скоро на привидение, отколкото на човек от плът и кръв. У нея нямаше нищо обикновено. Нищо, което да подсказва, че тя е седемнайсетгодишно момиче, девойка, нищо, което да показва жизнерадост или ентусиазъм, характерни за тази възраст. — Помниш ли какво стана? — попита я той спокойно.
— До голяма степен — призна тя. Все още някои моменти й бяха неясни, като например кога точно е извадила пистолета от нощното шкафче на майка си. Ала тя помнеше как го почувства в ръката си и как натисна спусъка. — Застрелях го.