— Откъде взе оръжието? — Въпросите му изглеждаха много обикновени и тя изпита странното чувство, че нищо не я заплашва. Той се държеше непринудено и Моли отново благодари за късмета, че той пое случая. Надяваше се да й помогне.
— Беше в нощното шкафче на мама.
— А как го извади? Протегна ли се, за да го вземеш?
— Нещо такова. Просто го извадих.
— Баща ти изненада ли се, когато го взе? — Дейвид направи така, че въпросът да прозвучи най-шаблонно и тя кимна.
— Отначало той не го видя, изненада се, когато го забеляза… после се опита да го сграбчи и пистолетът гръмна. — Спомни си, че очите му се изцъклиха, после тя ги затвори.
— Сигурно си била много близо до него, а? Така ли? — Той й показа около метър разстояние. Знаеше, че са били по-наблизо, но искаше да чуе отговора й.
— Не… ъ-ъ… май… по-близо… — Той кимна сякаш отговорът й бе най-обикновен, а Моли се опита да симулира липса на интерес, но бе очарована колко бързо Грейс започна да разговаря с Дейвид Глас и колко му вярва. Сякаш усещаше, че може да му се довери. Не беше така предпазлива както с Моли.
— Според теб колко близо? Около трийсет сантиметра? Или по-близо?
— Много по-близо… по-близо… — отвърна тя спокойно, а после отклони погледа си от него при мисълта какво би могъл да си помисли. Моли сигурно е споделила подозренията си. — Много близо.
— Как стана така? Какво правехте?
— Разговаряхме — отговори тя с дрезгав глас, отново сякаш дъхът й секваше и той разбра, че тя лъжа.
— За какво разговаряхте?
Непринуденият му въпрос я хвана неподготвена и тя запелтечи:
— Аз… ъ-ъ… предполагам, за мама. — Той кимна сякаш това е най-естествено и се облегна замислен на стола си, загледан в тавана. После отново й заговори, без да я поглежда, усещаше пулса на сърцето си да отеква в ушите му, когато се обърна към Грейс.
— Майка ти знаеше ли какво прави той с теб, Грейс? — Изрече го толкова внимателно, че Моли се просълзи, после бавно погледна Грейс и видя влага и в нейните очи. — Кажи ми, Грейс. Никой няма да разбере, освен нас, но аз трябва да знам истината, за да ти помогна. Знаеше ли тя?
Грейс се втренчи в него, искаше отново да отрече, искаше да се скрие от тях, но повече не беше в състояние, просто не можеше. Кимна и сълзите й се търкулнаха от очите й и пропълзяха надолу по бузите й. Той я наблюдаваше, взе ръката й и я стисна.
— Няма нищо, Грейс. Няма нищо. Не си могла да го предотвратиш.
Тогава тя отново кимна и от нея се откъсна мъчително ридание. Би искала да има смелостта да не им казва нищо, но всички те я преследваха, лекарката, полицаите, а сега и той, и й задаваха толкова много въпроси. Освен това по някаква необяснима причина тя повярва на Дейвид. Харесваше също и Моли, но Дейвид беше този, към когото можеше да се обърне.
— Знаеше. — Това беше най-тъжната дума, която той някога бе чувал и без да познава Джон Адамс, му се прииска да го убие.
— Ядосана ли му беше заради това? Ядосана ли бе на теб?
Грейс ги вцепени, когато отново поклати глава.
— Тя го поиска от мен… каза, че съм длъжна… — задуши се, докато говореше, трябваше да се бори с астмата си — … че трябва да се грижа за него, да бъда добра към него… и… тя настояваше — повтори Грейс, очите й бяха пълни със сълзи и с молба да й повярват. И двамата й вярваха, а сърцата им се свиваха от болка като я гледаха.
— Колко дълго продължи това? — попита той внимателно.
— Дълго време. — Когато го погледна, имаше вид на изчерпана докрай. Изглеждаше толкова уморена и крехка, той направо се зачуди дали ще може да оцелее. — Преди четири години… тя ме накара да го направя за пръв път.
— Какво бе по-различното онази вечер?
— Не знам… просто не можех повече… тя бе мъртва. Нямаше за какво да го правя повече… искаше да отидем в нейното легло… никога преди не съм го правила… и… той ме удари… и други неща. — Не искаше да им казва какво й е направил, но те все едно се досещаха от изследванията и снимките. — Спомних си за оръжието… просто исках той да спре… да се махне от мен… нямах намерение да го застрелвам… не знам. Просто исках да го спра. — И тя бе успяла. Завинаги. — Не знаех, че съм го убила. — Най-сетне тя им бе казала какво се е случило. В известен смисъл почувства облекчение. Беше изтощена. Беше много по-различно от това да каже на полицията. Знаеше, че Моли и Дейвид няма да кажат на никого и че й вярваха. В същото време разбираше, че полицията не би й повярвала. Смятаха баща й за съвършен. Познаваха го професионално, някои играеха голф с него в клуба му. Като че ли всички в града го познаваха и обичаха.