Странно, но никой не бе изненадан, че тя е извършила нещо толкова скандално. Според тях тя бе чудата и очевидно „непредвидима“, както я определиха след смъртта на майка й.
Не беше трудно да се следва тази логика, да се приеме версията на полицията, че тя е очаквала наследство или че е изпаднала в някаква форма на гневно избухване или че се е борила с него. Нямаше човек, който да повярва, че Джон Адамс е живял перверзно в буквалния смисъл на думата в продължение на четири години, измъчвайки жена си и дъщеря си. Още по-невероятно бе за всички да повярват, че той е биел съпругата си години, преди тя да се разболее. Независимо, че нямаше много доказателства, Дейвид и за миг не се бе усъмнил в думите й. В историята й имаше ядро истина и той работи с нея през цялото лято, опитвайки се да намери доказателство и да изгради защитата. Най-сетне тя се съгласи да разкаже всичко на полицията, но там изобщо не й повярваха. Според тях това бе хитър начин за защита, посочен от адвоката й, и опитите му да пледира за споразумение с обвинението не го доведоха доникъде. Подобно на полицията и обвинението не повярва. В момент на отчаяние Дейвид стигна до районния прокурор, защото се страхуваше да не й дадат доживотна присъда или смъртно наказание, но районният прокурор не си помръдна пръста. Той също не повярва на историята, разказана от Грейс. Не оставаше нищо друго, освен със същата история да се явят пред съда. Процесът бе насрочен за първата седмица на септември.
Тя бе изкарала осемнайсет седмици в ареста.
Вече беше в единична килия, вестниците я преследваха цяло лято. Репортери ходеха в ареста и непрекъснато настояваха да я интервюират. Понякога пазачите ги пускаха, за да я снимат. Фотографите им побутваха някоя друга нагъната банкнота и в следващия момент те заставаха пред килията й и светкавиците им я заслепяваха. Веднъж дори я снимаха в тоалетната. Всичко, което тя разказа на полицията, отдавна бе публикувано в печата. Именно от това се опасяваше тя. Имаше чувството, че е излъгала себе си и родителите си, но Дейвид я убеди, че това е единствената й надежда да се отърве от затвора и дори от, не дай Боже, смъртното наказание. Ала дори това не свърши работа. Грейс вече се бе примирила с доживотната присъда, а понякога се питаше дали в края на краищата няма да й наложат смъртно наказание. Дори Дейвид признаваше, че е възможно, макар и да не му се искаше. Всичко зависеше от съдебните заседатели. Той бе сигурен, че ще може да убеди съдебните заседатели, че тя е убила баща си, само за да престане той да я изнасилва или за да не я убие. Тя бе млада, хубава, уязвима, говореше истината, което несъмнено би им направило силно впечатление. Дейвид и Моли не се съмняваха ни най-малко в нейната история.
Ала първият истински удар им бе нанесен, когато им отказаха промяна на съдебния окръг. Дейвид бе обжалвал с аргумента, че за нея процесът няма да бъде справедлив в Уотсика, хората бяха изпълнени с предубеждения заради баща й. Вестниците я разпъваха от месеци, разкрасяваха историята й както им харесваше, преувеличаваха всяка нова подробност, която откриваха. През септември тя вече бе придобила образа на обезумяла за секс тийнейджърка — звяр, който от месеци замисляше смъртта на баща си, за да прибере парите му. Фактът, че Джон Адамс изглежда бе останал почти без средства, убягваше от вниманието на всички. Описваха я също като сменяща безразборно партньорите си и допускаха, че е имала сексуално влечение към баща си и го е убила от ревност. Историята бе разказана в хиляди варианти, но никой от тях не се доближаваше до истината и във всички случаи вредеше на Грейс. Дейвид изобщо не можеше да си представи, че могат да се надяват на справедливо отношения от страна на съдебните заседатели, особено в този град, а може би и в друг.
Изборът на съдебните заседатели отне цяла седмица, а поради сериозността на процеса и пламенното настояване от страна на Дейвид, съдията се съгласи да изолира заседателите. Съдията беше свадлив възрастен човек, крещеше на всички от мястото си и бе играл често голф с баща й. Ала той отказа да се самоотстрани заради това, че са били близки приятели с Джон Адамс, защото чувствал, че може да е безпристрастен. Единственото, което насърчи Дейвид, беше, че ако процесът не е справедлив или присъдата не е благоприятна, той може да претендира за неправилното му водене. Или да обжалва. Той вече гледаше в перспектива и бе сериозно разтревожен.