— Ще ме посетиш ли? — попита Грейс с приглушен глас.
Моли седеше до нея и я бе прегърнала през раменете. След раздялата тя непрестанно щеше да говори за нея. Дори Ричард се бе отегчил да слуша за Грейс, същото важеше за приятелите и колегите на Моли. Подобно на Дейвид тя бе завладяна от нея, а изглежда само той разбираше чувствата й към Грейс. Дейвид и Моли не преставаха да се тревожат за неправдата, която бе изстрадала, за болката, а сега и за опасността, която щеше да я дебне ден и нощ в затвора. Те се чувстваха като нейни родители.
Когато си тръгна, Моли се разплака, и обеща в края на седмицата да отиде до „Дуайт“. Дейвид вече планираше да си вземе почивен ден и да я посети, да обсъдят обжалването и да се увери, че се чувства възможно най-добре в дадените условия. Според това, което бе чувал, мястото не бе от най-приятните и подобно на Моли бе направил всичко възможно, за да промени обстоятелствата. Ала усилията им се бяха оказали недостатъчни — независимо колко усърдно бяха работили и колко се грижеха за нея. Независимо от това, което бяха направили, а те бяха използвали всички достъпни им възможности, то не бе достатъчно, за да я спаси, да й гарантира оправдаване. За да бъде справедлива към Дейвид, би трябвало да каже, че всичко бе срещу нея.
— Благодаря ти — промълви тя тихо на Дейвид на следващата сутрин, когато той дойде да се сбогува с нея в седем часа. — Ти направи всичко, което зависеше от теб. Благодаря ти — прошепна Грейс, целуна го по бузата, а той я прегърна, пожела й да се справи, да се пази колкото е възможно по-добре през следващите две години в затвора. Той знаеше, че ако тя реши, може. У нея имаше голяма вътрешна сила. Тя я бе опазила физически и душевно през кошмарните години с родителите й.
— Щеше ми се да се бяхме справили по-успешно — тъжно отбеляза Дейвид. Ала поне не бяха я осъдили за убийство от първа степен. Не би могъл да понесе, ако й бяха дали смъртна присъда. Когато я погледна, той осъзна нещо, което никога не бе му минавало на ум — ако бе по-голяма, а не осемнайсетгодишна, той щеше да се влюби в нея. Беше негов тип, у нея се криеше нещо толкова красиво и силно, че го притегляше като магнит. Ала като знаеше какво бе преживяла и колко млада бе, той не можеше да даде воля на чувствата си и трябваше да се насили да мисли за нея като за по-малката си сестра.
— Не се притеснявай, Дейвид. Всичко ще се оправи — успокои го тя с усмивка, искаше да го накара да се почувства по-добре.
Знаеше, че част от нея отдавна е умряла, а каквото бе останало от тялото и душата й просто щеше търпеливо да чака кога по-висшата сила ще реши, че животът й е свършил. За нея нямаше по-голямо облекчение от смъртта, нямаше какво да губи, нямаше за какво да живее. Само някъде дълбоко в себе си тя чувстваше, че е длъжна да оцелее заради него и заради Моли. Те бяха направили толкова много за нея, бяха първите хора в живота й, които истински се интересуваха от нея. Нямаше право сега да ги подведе. Дори само заради тях нямаше право да се откаже от живота.
Преди да я отведат, тя нежно докосна ръката му и за миг, когато я погледна, му се стори като светица. Бе приела ориста си, понасяше съдбата си. Държеше се много по-достойно, отколкото се предполагаше за годните й и бе особено красива, когато я отведоха в белезниците. Извърна се веднъж, за да му махне, а неговият поглед се бе замъглил от сълзите, които се стичаха по бузите му.
4
В осем часа я качиха на автобуса за „Дуайт“ с вериги на краката и белезници. Бе нещо обичайно да превозват затворници по този път и Грейс не правеше никакво изключение. Странно, но тя установи, че след като цялата я оковаха във вериги, пазачите повече не разговаряха с нея. За тях тя бе престанала да е личност. Нямаше кой да й каже довиждане, да й пожелае всичко добро. Моли бе идвала предишната вечер, Дейвид — на сутринта, а пазачите я гледаха как тръгва, без да кажат нито дума. Не бе им създавала никакви неприятности, но за тях тя бе поредната осъдена, лице, което скоро щяха да забравят, част от всекидневните срещи с углавни престъпници.
Що се отнася до пазачите единственото, с което щяха да я запомнят, бе, че за нейния случай писаха много във вестниците. Ала всъщност това не беше кой знае колко чудно. Бе убила баща си, не беше нито първата, нито последната. Не се бе отървала безнаказано. Според тях тя бе късметлийка, че я осъдиха за непредумишлено убийство, а не за убийство първа степен. Ала Грейс бе имала твърде малко късмет в живота си.