— Можеш, разбира се, по дяволите! Казах ти да дойдеш в стаята ми.
— Татко, моля те… — Гласът й съвсем се изгуби, той я повлече от леглото и тя го последва неохотно в спалнята му. — Моля те, мамо… — Имаше чувството, че обръч стяга гърдите й, чуваше как дробовете й хриптят, докато му се молеше.
— Нали чу какво каза майка ти на смъртното си легло — изстрелваше ядно думите в лицето й. — Помниш какво ти каза…
— Не ме интересува. — За пръв път в живота си тя си позволи да му противоречи. Преди хленчеше и плачеше, но никога не се бе борила с него както сега, беше се молила, но никога не спореше. Това поведение бе ново за нея и на него то определено не му хареса. — Мама вече я няма — продължи тя, трепереше от главата до петите, гледаше го и се опитваше да измъкне от дъното на душата си нещо, което никога преди не бе имала — куража да се бори с баща си.
— Да, няма я, нали? — Той се усмихна. — Точно за това става дума, Грейс. Не е необходимо повече да се крием, ти и аз. Можем да правим каквото си поискаме. Сега е моментът да живеем… нашето време… но никой не трябва да знае… — Пристъпи към нея с блеснал поглед, а тя направи крачка назад, той я хвана за двете ръце и след миг само с един замах разкъса розовата найлонова нощница наполовина и тя се свлече по раменете й. — Така… така е по-добре… нали… нямаме нужда от това повече… нямаме нужда от нищо… единственото, от което се нуждая, си ти, малка моя Грейси… имам нужда само от моето бебче, което ме обича толкова много и аз него… — С една ръка свали панталона заедно със слиповете си и ги прекрачи, застана пред нея гол, в ерекция.
— Татко… моля те… — От устните й се откъсна дълбока въздишка на мъка и срам, отпусна глава и отвърна поглед от него, да не вижда онази гледка, която й бе твърде позната. — Татко, не мога… — Сълзите се стичаха по бузите й.
Той не разбираше.
Правеше го заради нея, заради майка си, която я бе помолила, защото тя не можеше. Правеше го от години, от тринайсетгодишна… веднага след като майка й се поболя и я оперираха за пръв път. Преди това баща й биеше майка й и Грейс чуваше всичко, нощ след нощ ридаеше в стаята си, слушаше ги, а на сутринта майка й се опитваше да обясни синините ту с падане, ту с това, че се ударила като влизала в банята или че се подхлъзнала, но Грейс знаеше всичко. Всички те знаеха. Нямаше техен познат, който би повярвал, че Джон Адамс е способен на това, но то беше факт, а той стигаше и още по-далеч. Не би се поколебал да бие и Грейс, но Елен никога не му позволи да го направи. Вместо това тя всеки път подлагаше себе си на ударите му и караше Грейс да се заключи в стаята си.
На два пъти Елен пометна заради побоищата, втория път беше бременна в шестия месец, след това повече не можа да има деца. Ударите на Джон бяха груби и ужасяващи, но достатъчно премислени, така че синините можеха да се скрият или обяснят, ако Елен пожелаеше и тя всеки път постъпваше така. Беше влюбена в него още от гимназията, той бе най-хубавото момче в града и изпитваше щастие, че го има. Родителите й бяха бедни и тя дори не успя да завърши средното си образование. Беше красиво момиче, но съзнаваше, че без Джон няма шанс в живота. Той й го беше внушил и тя му вярваше безрезервно. Баща й също я биеше и когато Джон й посегна за пръв път не й се стори нито необичайно, нито ужасно. Ала с годините нещата се влошаваха, понякога той я заплашваше, че ще я напусне, защото не струвала и пет пари. Принуждаваше я да прави какво ли не и тя се подчиняваше само и само той да не я изостави. А когато Грейс порасна и с всеки изминал ден започна да става все по-хубава, не беше никак трудно да се разбере какво иска той, какво щеше да поиска от нея, ако наистина желаеше да го задържи. Когато Елен се поболя, лъчелечението и химиотерапията я съсипаха и съпружеският контакт вече не бе възможен. Той й каза открито, че ако иска да продължава да бъде омъжена за него, трябва нещо да се направи, за него. Очевидно тя вече не можеше да го дари с щастие, не можеше да му дава каквото искаше той. Но Грейс можеше. Беше на тринайсет, изключително красива.
Майка й й обясни за какво става дума и че не трябва да се плаши. Каза й, че това е нещо, което може да направи за тях, все едно да им даде подарък, да ощастливи баща си, да помогне на майка си, все едно връзката й с тях се задълбочаваше, а баща й щял да обича майка й повече от преди. Отначало Грейс не разбираше, после заплака… какво ще си помислят приятелите й, ако разберат? Как ще прави онова нещо с баща си? Ала майка й продължаваше да й говори, че трябва да им помогне, защото им дължи много, че тя, Елен, ще умре, ако някой не й помогне и може би той ще ги изостави и после те с Грейс ще останат сами и никой няма да се грижи за тях. Тя й обрисува ужасяваща картина и сложи на раменете й оловната мантия на отговорността. Момичето се огъваше под тежестта й и се ужасяваше от онова, което се очакваше от нея. Но никой не изчака да чуе отговора й. Същата нощ те влязоха в стаята й и майка й му помогна. Държеше я и тихичко й припяваше, говореше й колко добро момиче е и колко много я обичат те. След това, когато се върнаха в стаята си, Джон хвана Елен за ръцете и й благодари.