Цветан Ангелов
Горделивата кана
Имало едно момиченце. Добро момиченце. Прибрано, работливо. Не чакало да го подканя майка му: измий се, закуси, полей цветята, разтреби… Не чакало да го подсеща за домашните. Написвало ги без подсещане и чак тогава припвало навън — да поиграе с другите деца. И никога не забравяло да изключи радиото.
Но ето че веднъж забравило…
А по радиото предавали чародейна музика — такава, от която всички вещи оживяват и започват, представете си, да разговарят.
Първа оживяла новата чаша за вода. Озърнала се, подскочила и подхванала разговор с една прастара кана — с прабабата на всички днешни кани.
— Колко хубава музика! — възхитила се Чашата. — Чуваш ли, Каничке? Добре, че момиченцето забрави да изключи радиото.
Каната мълчала.
— Ти… да не би да спиш? Така, с отворени очи? Не, не, ти слушаш. Имаш си ухо и слушаш… А вълнува ли те музиката?
Водата в Каната се разлюляла.
— Разбира се, вълнува те — отсякла Чашата… — Ух, колко се разбъбрах. Извинявай. На концерт не бива да се бъбре.
Чародейната музика секнала.
— Ех, чудесна беше! — подскочила бъбрицата. — Нали, добра ми Каничке? Кажи… Кажи поне две думички.
— Ти си глупачка — продумала най-сетне Каната.
— Но това са три думички. „Ти“, „си“, „глупачка“.
— Глупачка си.
— Е, да, сега са две. Но как така да съм глупачка?
— Ей така! — отвърнала троснато Каната.
— Сгреших ли нещо? — недоумявала Чашата. — Може би не биваше да ти досаждам. Аз съм празна. Леко ми е на душата. И звънтя от радост. А на тебе, миличка, е тежичко. Тежи ли ти водата?
— Да.
— Прости ми… Но виновна ли съм, че на теб е тежко? Момиченцето предпочита да ме налива с прясна вода от чешмата. Твоята е застояла.
— То ще те изпусне — рекла злобно Каната.
— Няма — разтреперала се Чашата.
— Ще те счупи.
— Няма!
— Ще те пръсне на триста парчета! И тогава ще те хвърлят в кофата за смет!
— Не искам!
— Искаш не искаш — това ще стане. Вие, чашите, живеете малко. Чукат се с вас, изпускат ви, губят ви. А ние, каните, оставаме. Живеем вечно.
— Колко е то?
— Безкрайно много — надула се Каната.
— Ти… безкрайно много ли си живяла?
— Не. Но скоро ще навърша шейсет и три години. Откакто влязох в тоя дом, край мене изпочупиха 178 чаши. Ти си 179-ата.
— Ах, колко старателно си ги броила!
— Това ми доставяше голямо удоволствие.
Чашата се наскърбила, полегнала на масата, заплакала.
— Не знаех, че си толкова жестока. Даже, даже… Даже те обичах…
— Не обичам да ме обичат — рекла студено Каната.
— А какво?
— Да се гордеят с мене. Да ме хвалят. Мене ме купи покойният прадядо на момиченцето. Купи ме заедно с дванайсет чаши, от които и помен няма сега. И с гордост ме показваше на гостите си, които ядяха дюлево сладко и пиеха студена чешмяна вода. Но после прадядото на момиченцето престаря и…
— Не искам да те слушам! — пресякла думата й Чашата.
— От завист не искаш! — избухнала Каната.
— Предпочитам да живея малко, но да обичам и да ме обичат. Когато водата е студена, момиченцето ме топли в дланите си. А това е щастие.
— Глупости.
— Момиченцето казва, че пие от мене, но в същност ме целува. Да, целува ме! А ти не си целувана.
Каната се понадигнала. Понадула се. Сразила с надменен поглед Чашата.
— Грешиш! — подвикнала. — Не знаеш. Мене ме целуна един генерал. С медали на гърдите. Мустакат. След първата голяма война.
— Нима? — изправила се Чашата. — И пи от тебе тъй, направо?
— Тъй, направо.
— Моля те, не се надувай. Ще се пукнеш.
— Ти не се грижи за мене.
— Твоят генерал е бил невъзпитан.
— Той беше с бели ръкавици.
— Невъзпитаните също носят ръкавици. Всякакви.
— А носят ли медали? — викнала победоносно Каната.
— Моля те, не се надувай — предупредила я повторно Чашата.
— Млък, нищожно стъкълце!
И злобната Кана се придвижила към плахата Чаша.
— Бъди добра, не ме събаряй!
— Хайде в кофата за смет!
Изтласкало я към ръба на масата.
— Момиченце! — извикала за помощ Чашата. — Загивам!
И паднала в ужас от масата.
— Да — рекла с привична жестокост Каната. — Свърши се и с тази. А сега да се разходя самичка по масата. И да се надуя още малко. Тъй. И още малко — докато не са поставили край мене друга стъклена глупачка.
Не щеш ли, в тоя миг се чуло някакво „пук-пук“.
— Ох, нещо ме рязна през половината — изпъшкала горделивата Кана и повече нищо не казала…
Скоро се върнали стопаните на стария дом.
— Я, някой е съборил чашата ми! — потръпнало момиченцето.
— Вдигни я — рекла спокойно майка му.