Момиченцето вдигнало с почуда чашата:
— Паднала върху мозайката, пък нищо й няма!
— Нали е нечуплива, дъще — напомнила му майката.
— Ух, все забравям!
И тогава забелязало, че с каната им се е случило нещо неприятно. Взряло се доброто момиченце, опипало с пръстче издутината край дръжката й.
— Какво е това? Прилича на косъм.
— Това е пукнатина.
— Ами сега? — разтревожило се момиченцето.
— Сега ще я изхвърлим — рекла спокойно майката.
— Горката каничка! От какво ли се е пукнала?
— От старост.
Майката понесла каната към кофата за смет. А момиченцето наляло чашата с прясна вода от чешмата, разхладило се и припнало навън — да си доиграе.
Чашата била честита.
Заподскачала.
Запяла:
— Жива съм! Здрава съм! И даже… ах, не мога да повярвам — нечуплива съм!
А после се замислила. Погледнала към изхода.
— Те не разбраха — казала за стопаните на старата къща, — че Каната се пукна от завист, а не от старост. От завист и от злоба… Хубаво ще е, ако и хората знаят истината за края на старата Кана.