Една част от мен изпитва угризения, затова че има убит човек, но друга част се радва, че лъвът е на свобода, и аз се моля никога да не го заловят, дори ако трябва да умре от глад или студ; това би било по-добре, отколкото отново да го натикат в клетката.
— Разбираш ли, Дики? Трябваше да се върна. Присъединих се към профсъюза, защото смятах, че по този начин ще мога да се боря против „Джей Ай“ и няма да бъда дотолкова зависим от тях, но не излезе така. Оказа се, че и хората от профсъюза не са нищо друго освен пак шефове, пак „лакътджии“. Ето, виждаш ли, че баща ти също прави грешки.
— Ами, татко, защо да не останем тук, в Уайлдуд? Все едно, че сме във вечна ваканция. Знаеш ли колко изпочупени веранди видях наоколо. Ще тръгнем двамата да ги поправяме, ще си изкарваме пари и ще си живеем живота.
Татко дръпва рязко пръта, като че ли е клъвнало, и почва полекичка да навива влакното. Дали наистина е хванал нещо?
— Нищо! Пак някакъв рак ти яде стръвта. Големи са ненаситници.
— Дики, нещата не са толкова прости, колкото ти изглеждат. По време на последния ми престой в „Джей Ай“, поради това, че наемът бе вече изплатен, можахме да спестим парите от верандите и да си възстановим фонда „за черни дни“, пък и нещичко да сложим настрана. Скоро ще можем да си купим и по-хубава кола.
Татко се е вторачил във водата. Сигурно се мъчи да усети дали е риба, или пак раците му подяждат стръвта. При мен също като че ли клъвна, но аз нарочно не дръпвам нагоре. Ако някоя риба толкова държи да се наниже на кукичката ми, да заповяда, но специално да си правя труда да я изнизвам — не!
— Когато си семеен, трябва да мислиш и за сигурността на семейството си. А сигурност не можеш да получиш, ако не жертваш част от свободата си. Естествено, ние всички искаме да имаме повече свобода. Аз например бих искал да работя само за себе си, да си бъда сам господар, но тогава не бих имал никаква сигурност. Това не можем да си го позволим, защото мама ще се стопи от притеснение, пък и аз също.
— Така е, татко, но все пак някои хора го правят, нали така? Вземи например мистър Грийн, дето слага тапети. Той не работи за никого и пак си плаща наема редовно; нали му поправяхме верандата. Той не работи нито за „Джей Ай“, нито за друг и бас държа, че и към никакъв профсъюз не се числи. Защо и ние да не бъдем като него?
— Прав си, Дики. Може би просто ми липсва кураж или каквото там е нужно, за да тръгна сам в живота. Когато бях малък, видях как баща ми изгуби фермата, а после и магазина си. Тогава се хвърли да строи къщи по договор, ние момчетата му помагахме, но пак изгуби всичко в тази Депресия. Трудно е да устоиш, да не се уплашиш.
Повечето от тези неща за дядо ги знаех, но никога не съм се замислял какво му е било. Въобще, изглежда, аз не мисля достатъчно.
И аз като татко се втренчвам във водата. Става все по-топло и по-топло. Ще бъде хубав ден за плаж. Дано мама и Лоръл се съгласят да дойдат с нас. Татко започва бясно да навива макарата. Отпърво решавам, че е хванал нещо, но прътът му не се е залюлял, значи навива, за да провери дали стръвта още стои.
— Хайде, Дики, стига за днес. След онзи скат едва ли ще хванем нещо друго. Като улов той стига за цял сезон, дори за цял живот.
Започвам и аз да навивам влакното и не щеш ли, усещам че нещо се е закачило. Не съм много сигурен, но това подръпване, това кръжене напред-назад… Нищо, ще си мълча, докато се уверя. Татко прибира въдицата си, стръвта си стои по кукичките, значи раците не са чак такива големи ненаситници.
— И още нещо. Тези профсъюзни шефове по събрания все говорят за класова борба, за работническа класа и такива неща, но повечето от онези, с които работя, не са никакви работници. Те просто извършват някаква работа, каквато и да е, за пари и въобще не ги интересува нито какво правят, нито дали го правят както трябва. Те изобщо не могат да вкусят удоволствието от това да изпипаш една работа докрай. И пръста си не биха мръднали, ако не ги надзирават. Ужасно е да работиш с такива хора, затворен по цял ден в огромна, миризлива, тухлена клетка.
Обичам да се трудя, дори във вонящия прогнил „Джей Ай“, и ми е приятно, когато виждам, че от ръцете ми излиза качествена стока.
Донавивам влакното и на кукичката наистина се е закачила риба. Татко ликува. Откачва я — близо килограмова мерлуза.
— Ей, Дики, ти си бил страшен въдичар. От това приятелче ще стане чуден обяд.
Татко изважда ножа си, изстъргва люспите, отрязва главата, маха вътрешностите и ги хвърля във водата. Така подкастрена, рибата не изглежда чак толкова голяма, но татко я претегля на ръка и ми я подава.