— Добрият работник се познава по това, че не оставя боклук след себе си.
Навеждам се да вдигна Канибал. Татко се връща и взема сандъчето от ръцете ми. Едва успява да отвори капака, защото дървото се е раздуло от дъжда. Изважда Канибал.
— Мисля, че Канибал е вече достатъчно голяма, за да се запознае с дъжда; като се върнем вкъщи, ще й подсушим козината. Не ми се вярва наоколо да се навъртат кучета в този дъжд.
Той затваря капака на сандъчето и ми го връща обратно. Канибал веднага се хвърля да лови дъждовните капки, преди да са паднали на земята. Мята се напред-назад, но не може да свари, защото капките са навсякъде около нея. Прихваме, да се смеем, дори мама се разсмива. Канибал не ни обръща никакво внимание; само гледа как да прасне с лапата си колкото може повече дъждовни капки.
Лоръл е вдигнала лицето си нагоре, извадила е език и пие от дъжда. Това съм го правил със сняг, но никога с дъжд. Опитвам и аз, но в същото време внимавам да не настъпя Канибал. И татко е вдигнал главата си, и той като нас пие дъжд, а после обгръща с ръка мокрите рамене на мама.
— Хайде, Лора, опитай и ти дъжда. Може да се окаже, че е най-вкусният дъжд, който си пила през живота си.
Вървим четиримата и пием дъжд, от време на време Канибал изостава, но после бясно се втурва напред да ни догони. Ние сме нейното семейство, нейната гордост.