Майка им още я няма. Сигурно им търси храна.
Нашите скоро ще се приберат, не разполагам с много време и затова бързо излизам пред гаража, мушвам дръжката от метла през двете халки на ключалката, провирам телта и я завързвам. Така няма да влизат други деца, а докато единственият вход е онзи прозорец, кучетата няма да могат да докопат моите котенца. Свършвам тази работа и се успокоявам; чувствам се като мъж със собствено семейство. Вече не ме е страх да кажа на мама и татко, че са ме изхвърлили от групата на министрантите.
То и не се оказа толкова страшно, колкото си въобразявах. Отпърво мама много се ядоса, но скоро й мина. Татко ме помоли да обясня всичко отначало и аз му разказах за гъбата и за мистър Хардинг, и за вкуса на разпятието, и за изплюването, и за прогонването на дявола от мен, абе цялата история от игла до конец. На думи обаче всичко звучи много по-налудничаво, отколкото си беше в действителност. Докато говоря, бърканите ми яйца с бекон изстиват. В неделя сутрин ние винаги ядем бъркани яйца с бекон. Това е единственият ден в седмицата, в който ядем бекон, защото е много скъп. На всеки се падат по два резена.
— И след всичко това отец Ланши те изключи от групата на министрантите, така ли?
— Точно така. Не смее да пусне в олтара момче, дето може да е обладано от дявола.
И тогава татко прихва да се смее, а аз съвсем се успокоявам, че всичко е вече наред.
— Стига, Дики, в тебе няма никакъв дявол. Хич не му мисли. Знаеш ли, твоят дядо, моят баща, и той имаше същите главоболия с гвоздеите, които държеше в устата си. Той така ги олигавяше, че докато дойде време да ги извади от устата си, бяха вече ръждясали, а като ги забиеше в дървото, около главичката на всеки негов гвоздей се образуваше локвичка от слюнка.
Аз го зяпам с надеждата да продължи да ми разказва. Много обичам да слушам за разни случки с дядо ми.
— А сега си изяж бекона и яйцата, Дики. И без това, като гледам, до причастие няма да се стигне, но все пак иди на литургията в единайсет. Тя е голяма литургия и ще откара поне два часа. Така, в очите на Господа поне, отчасти ще си наваксаш за отсъствието от първата сутрешна служба.
Той преглътна последната хапка от яйцето, взе една коричка, хубаво обра чинията и пъхна залъка в устата си.
— И още нещо, Дики. Няма да позволяваш на никого, и като казвам на никого, значи на никого, да хвърля гъби или каквото и да било друго по тебе. Ако това се повтори, няма да влизаш в пререкание с никого, а идваш право при мен. Аз ще се разправям. Дори и сега ми се ще да ида аз при тая сестра Анастейзия и тоя отец Ланши, ама хайде, от мен да мине тоя път.
През следващата седмица всеки ден ходих да наглеждам котенцата. Майка им така и не видях повече. Като отивам на третия ден, гледам само четири са там; черно-бялото го няма. От него останало само едно ухо, лапите с малки извити нокти и опашката — почти непокътната.
Реших, че е дошъл някой котарак и го е изял. Това, разбира се, може да е направила и майка му. Веднъж Джими Малони ми каза, че понякога през май котките изяждали малките си, но сега е септември. Не мога да измисля как да направя така, че котараците да не влизат, а майка им, котката, да си влиза и излиза спокойно от гаража.
Взех да наблюдавам от отсрещната страна на улицата, исках да проверя дали майката въобще се прибира и дали ги храни, ала тя сигурно ги навестяваше или през нощта, или през деня, когато аз съм на училище. Или може би ме е видяла, че се навъртам наоколо и ме е изчакала, докато се махна.
След два дни и едно от останалите котенца изчезна — цялото, с изключение само на двете му лапички. А останалите котенца започнаха да проглеждат едно по едно. И точно тогава татко се върна вкъщи, за втори път пребит от ония убийци.
Останал да работи извънредно и те го причакали отвън. За щастие френският ключ бил в джоба му и като го размахал, успял да се отскубне, затичал се, скочил в един минаващ трамвай и ония го изгубили от очите си.
Този път вече мама не издържа, захлупи се върху масата и започна да хлипа. Тя иска татко да се откаже от това отговорничество и да си работи като обикновен човек.
Татко е пребледнял и докато чете вестника, се вижда, че ръцете му треперят. Адамовата му ябълка нервно подскача нагоре-надолу, както когато дъвче, но сега няма нищо в устата си.
Ще ми се да попитам защо изчезват котенцата и какво мога да направя, за да ги спася, но не смея. Татко изглежда толкова странен. Знам си, че моят баща не се плаши току-тъй и като го гледам такъв, аз се плаша.