Решавам да споделя тайната си с Лоръл. Показвам й заспалия зад пещта Канибал; това става, преди мама да се е върнала от пазар. И на Лоръл много й се иска да задържим Канибал, но според нея мама и татко няма да разрешат в никакъв случай. Тя иска да вземе на ръце Канибал, но аз й казвам, че той е още много болен. Всъщност страх ме е, че може да й отхапе пръстчетата. Лоръл е много приятна личност, нищо, че е само шестгодишна. Тя е най-добрата ми приятелка.
Вечерта, докато сме още на масата, преди да сме довършили десерта, когато татко още посръбва кафето си и мама излиза от кухнята с нейната чаша чай в ръка, аз решавам, че сега е моментът. Обикновено, като стигнат до кафето и чая, мама и татко ни разрешават да станем от масата и да отидем да си играем.
— Мамо, татко, искам да ви питам нещо.
Поглеждам към Лоръл. Тя е заета с плодовата си салата — изважда черешките. Пази ги за мен. Татко вдига очи от чашата — очи сиви и уморени; подухва горещото кафе и парата обвива лицето му така, както си представям, че обвит в дим, дяволът ще изскочи от устата ми.
— Е, Дики, сега пък какво има? Да не би и от хора да са те изхвърлили?
Усмихва се и по това познавам, че се шегува. Поглежда към мама. Тя ме наблюдава съсредоточено. Мама познава повече от татко дали се е случило нещо лошо. Тя винаги познава.
— Прибрал съм една бездомна котка в мазето. Всъщност не е бездомна котка, а бездомно коте. Толкова е малко, че не можете да си представите.
Татко отпива от кафето си. Мама запушва устата си с ръка. Опитвам се да говоря бавно. Когато съм възбуден от нещо, аз говоря толкова бързо, че никой нищо не ми разбира.
Започвам да им разправям как съм намерил котенцата в гаража на мистър Хардинг в същия ден, в който ме изключиха от литургията. Разказвам как всички котенца изчезнаха, с изключение на това. Не им казвам, че може и Канибал да е изял своите братлета и сестричета. Дори не им казвам, че се казва Канибал.
Разправям им как с последни сили се беше изправил на задните си лапи в ъгъла на гаража и как с извадени нокти и оголени зъби хъхкаше срещу мене. Разказвам им как го доведох вкъщи и колко мъка видях, докато го нахраня и как сега съм го скрил на топло зад пещта.
Спирам и се вглеждам в лицата на двамата. Опитвам се да не плача. Никой нищо не казва. Татко пак отпива от кафето. Мама долива чая си.
— Дики, сигурно целият си пълен с бълхи. Като те подстрижем нула номер и ти поръсим главата с прах против бълхи, цялата тази история няма да ти се струва толкова забавна.
Така казва мама, но си личи, че не е ядосана. Дори ми се усмихва и това още повече ме обърква. Татко оставя чашата на масата и си избърсва устата с книжна салфетка.
— Хубаво де, хайде да идем да го видим тоя твой тигър. Може вече и да е предал богу дух. Като те слушам какви ги разправяш, не виждам как ще оживее.
Слизаме в мазето. Аз вървя отпред, татко след мен, после са Лоръл и мама. Внимателно бръквам зад пещта; Канибал спи, но е още жив. Издърпвам парцала, преди да разбере какво става.
Още не съм казал за откраднатото мляко и каймата. Мисля си, веднъж да видят Канибал, и тогава ще ми е по-лесно. Като го изваждам иззад пещта, той се обръща по корем, отваря очи, изглежда ни един по един и се изправя в мечо-лъвската си поза, готов да се бие срещу нашите орди. Сега ми се струва по-малък и отпреди. Пък взе да се олюлява напред-назад, както в гаража, и мене ме е страх, че отново ще тупне на земята. Татко кляка до мене.
— Боже мой, Дики, ама ти наистина си се сдобил с лъвче, или може би тигърче?
Той подава пръста си напред и Канибал се нахвърля върху му с острите си зъбчета. Татко се оставя да го захапе и по този начин полека-лека го издърпва за зъбите от бояджийския парцал и го взема в другата си ръка. Татковите ръце са станали така безчувствени от мазоли и рани, че той дори не усеща зъбите на малкото коте.
— Я виж ти, какъв свиреп приятел. Дики, през живота си не съм виждал такова завързаче. Трябва да е бил изтърсакът в котилото.
— Да, ама само той оживя, татко, нищо че е бил изтърсакът. Не познавам друг, който така безстрашно да се е борил за живота си. Нищо чудно и в него да живее някакъв дявол.
— Има ли си име?
— Канибал.
Той ме поглежда изненадан, усмихва се и после поглежда мама. Татко погалва главата на Канибал с един пръст, докато котето, отчаяно и изнемощяло, продължава да виси на другия му пръст; върти глава напред-назад и впива зъбчетата си все по-надълбоко в грубата кожа. Обръщам се да погледна мама. Тя е прегърнала Лоръл и в тъмното мазе двете стоят, осветени от единствената гола крушка на тавана.