— Мамо, моля те, нека остане. Много ще те слушам, ще видиш.
Тя се е загледала в гутатора от шишенцето с „Арджирол“ и в капачката на буркана от майонеза, които още стоят до бояджийския парцал; съвсем бях забравил за тях.
— Мамо, прости ми. Отсипах малко мляко и дори щипнах от каймата. Той умираше от глад, разбираш ли, а теб те нямаше вкъщи, за да те питам.
Това второто е чиста лъжа. Дяволът, който е в мен, ме накара да излъжа, но то е, защото толкова много искам да ми разреши да задържа Канибал, че ме е страх да не вземе да се ядоса и да се разкрещи: „не, не, в никакъв случай“, още преди да е премислила. Тя кляка до татко. Едва-едва докосва Канибал, сякаш се бои да не я налазят бълхите му.
— Ей, Дики, ама това коте си няма опашка. И ако питаш мен, въобще не прилича на коте.
— Божичко, ама ти сигурен ли си, че това е котка? Друг път виждал ли си нещо чак толкова дребосъчесто? Пък и този цвят на козината. Аз за първи път виждам кафява котка, а ти?
Ето на, така стана всичко. И Канибал остана да живее у нас. Мама настоя да купя пудра против бълхи и да му натрия козината. Татко каза, че ми разрешава да взема няколко котешки консерви, а стойността им щял да ми удържи от „заплатата“, когато пак почнем да строим веранди. Той се обръща към мама:
— Сега, когато вече имам работа, все едно коте можем да си позволим. Но, Дики, ако питаш мен, това животинче няма да го бъде. Бъди готов да се простиш с него.
Условието е следното: Канибал трябва да стои в мазето и в никакъв случай да не припарва горе. Аз трябва да почиствам акито и другите му мръсотии. Защото мама каза, че а̀ и е замирисало на котка в мазето, а̀ Канибал е излетял навън, на улицата да прави компания на другите бездомни котки. Татко каза, че ще му скове сандъче за пясък, дори ми обясни откъде да намеря пясък — на някакъв строеж от другата страна на Лонг Лейн.
Толкова съм щастлив, дето котето остава, че всичко забравям — какво трябваше и какво не трябваше да правя. Татко слага Канибал в ръчичките на Лоръл и издърпва пръста си от устата му. Канибал поглежда Лоръл в очите и мен ми се обръща стомахът, защото си мисля, че ей сегичка ще скочи да захапе вратната й вена, но той не помръдва, само стои приклекнал, готов за скок, но скочи ли, ще се изтърси на пода. Изглежда, и той е направил същата сметка, защото нищо не предприема, само дето върти очи и съска при най-малкото движение от наша страна, особено ако е рязко.
Татко и мама се качват горе. Ние с Лоръл оставаме при Канибал. Как хубаво има да си играем тримата. Дано само татко не излезе прав, дано Канибал да оживее. Ще направя всичко, което зависи от мен, само да оживее.
Втора част
Стюре Мудиг се роди през 1896 в семейството на шведски имигранти в триста и двайсет акрова кравеферма в Уисконсин. В продължение на петнайсет години родителите му бяха работили като домашни прислужници и бяха сварили да спестят две хиляди долара, с които закупиха земята. Земята струваше двайсет хиляди. Първо взеха един ипотечен заем от десет хиляди, после още един от осем хиляди.
Бързо успяха да се сдобият с впряг коне, три свине майки и четирийсет млечни крави. Живееха в сглобяема барака без вода и без клозет. Там се роди Стюре. Бащата на Стюре построи първо обора, за да подслони животните, докато той и жена му живееха в палатка. После взе, че вдигна и бараката, за да могат да си имат деца, преди да е станало късно.
Родителите на Стюре бяха към четиридесетгодишни, когато се ожениха. Животът им дотогава бе преминал в дълго и пестеливо слугуване. Стюре се роди, когато майка му беше точно на четирийсет години. Едва не умря при раждането и затова Стюре си остана единственото им дете.
Той бе и единственото разточителство, което родителите му си бяха позволили в този живот, и от самото начало стана съвсем ясно, че той наистина е изключителна личност.
Рядко се срещат хора, които живеят в съгласие с името, което носят, но Стюре Мудиг бе един от тях. На шведски „мудиг“ означава „смел“ и ако трябва да се опише Стюре и като дете, и като мъж с една-единствена дума, то тази дума е „смел“; той като че ли никога не се поддаваше на обикновените страхове, които се роят във всички нас. Беше смел и в немския смисъл на думата „brav“, което ще рече: енергичен, предприемчив.
На девет месеца Стюре пристъпваше без чужда помощ и като че ли притежаваше необикновената способност да превръща звуковете в думи. На осемнайсет месеца изговаряше цели думи, а на две години умееше отчетливо да отговаря на въпроси. Скоро взе така сполучливо да имитира всички животни, сред които живееше, сякаш разговаряше с тях.