До края на деня Лорън остана в леглото си, обмисляйки различни жестоки начини, по които да си отмъсти на Картър. Обаче макар да й доставяше удоволствие да си го представя паднал на колене в краката й, молещ за прошка, всичко, което й хрумваше, беше неосъществимо.
Когато по-късно майка й се качи да я вземе за вечеря, тя вече се беше примирила с факта, че ще трябва да преглътне накърнената си гордост и да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Нямаше смисъл да казва на майка си за Картър, защото Джина Картър беше италианска американка, която носеше дълбоката, сантиментална италианска привързаност към своите роднини, независимо колко далечна и неясна беше връзката с тези нейни така наречени „близки“. Майка й щеше снизходително да приеме, че момчето просто си е направило шега.
— Добре ли прекара днес, миличка моя? — попита майка й, докато слизаха по извитата стълба към трапезарията.
— Ами да, нормално — промърмори момичето, като в същото време се чудеше как да устои на изкушението да тегли на Картър Уитуърт един хубав ритник.
Точно когато стигнаха до края на стълбата, една от прислужниците съобщи, че господин Робърт Данър се обажда по телефона.
— Ти продължавай нататък без мен — каза Джина на дъщеря си и се отправи към малката масичка, където стоеше телефонът.
Лорън се спря колебливо на сводестия праг на трапезарията. Членовете на семейство Уитуърт вече се бяха настанили на огромната маса.
— Съвсем ясно казах на госпожа Данър, че вечерята е в осем часа — обясняваше майката на Картър на съпруга си. — Вече е осем и две минути. Ако тази жена не може да бъде точна, тогава ще започнем без нея. — Кимна на прислужника, който моментално започна да сипва супа в крехките порцеланови купички. — Филип, достатъчно търпях — продължи тя, — но вече не желая да виждам който и да е от тези използвачи като гости в дома ми. — Тя обърна русата си глава с елегантна прическа към по-възрастната жена, която седеше до нея. — Майко Уитуърт, крайно време е на всичко това да се сложи край. Досега вие сигурно сте успели да съберете достатъчно сведения, за да можете да завършите вашия проект.
— Ако беше така, нямаше да ми се налага да търпя тези хора тук. Знам, че са само едни невъзпитани досадници и са истинско бреме за всички нас, но ще трябва да ги изтърпиш още малко, Каръл.
Лорън продължи да стои на вратата, а сините й очи гневно заблестяха. Тя можеше да търпи униженията на Картър, но нямаше да допусне тези ужасни хора да не зачитат нейния изключителен баща и красивата й талантлива майка!
В този момент майка й също се появи на прага до нея.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза, като хвана дъщеря си за ръката. Никой не си направи труда да й отговори — просто продължиха да си ядат супата.
Обхваната от внезапно вдъхновение, Лорън хвърли поглед към майка си, която разгъваше една ленена кърпа. Свеждайки смирено глава, момичето сключи ръце и започна да нарежда с тънкото си детско гласче:
— Господи Боже мой, благослови храната на тази трапеза. И чуй молитвите ни да простиш на онези, които са лицемерни и които се смятат за нещо повече от всички останали само защото имат повече пари. Слава тебе, Боже! Амин.
После спокойно взе лъжицата си, като старателно отбягваше погледа на майка си.
Супата — или поне онова, което според Лорън трябваше да се смята за супа — беше студена.
Прислужникът забеляза, че тя остави лъжицата си.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита намръщено той.
— Супата ми е студена — обясни спокойно тя въпреки презрителния му поглед.
— Господи, ти да не си откачила! — ухили се самодоволно Картър, докато Лорън взимаше чашата си с мляко. — Тази супа не трябва да се яде топла.
Чашата уж случайно се изплъзна от ръката на Лорън и млякото заля приборите пред Картър и потече по краката му.
— О, извинявам се много — каза тя, сподавяйки смеха си. — Стана съвсем случайно… Картър, ти си наясно с такива случайности, нали? Да разкажа ли на всички за „случайните“ случки днес? — Правейки се, че не забелязва свирепия му поглед, тя се обърна към останалите: — На Картър му се случиха доста „случайни“ неща днес. Той „най-случайно“ ме спъна, докато ме развеждаше из градината, и аз паднах в розите. После, докато ми показваше кучетата, съвсем „случайно“ ме заключи в кучкарника и…
— Не желая повече да слушам тези обвинения — тросна се Каръл Уитуърт, а красивото й лице беше леденостудено.
Лорън обаче смело посрещна смразяващия поглед на сивите й очи, без дори да трепне.