— Съжалявам, госпожо — изрече с престорена кротост, — просто не знаех, че било невъзпитано да разкажа как точно е минал денят ми. — Взе лъжицата си под гневните погледи на всички членове на семейство Уитуърт. — Естествено — добави, — не знаех също, че било чак толкова възпитано да наричаш гостите си използвачи.
ГЛАВА 3
Изтощена и омърлушена, Лорън спря колата пред триетажната къща в късен готически стил на семейство Уитуърт. Отключи багажника на колата си и извади куфара. Беше шофирала дванайсет часа, за да се появи на уговорената среща с Филип Уитуърт. Беше се явила на две интервюта за работа, беше паднала в калта, беше съсипала дрехите си и беше срещнала най-красивия мъж. А след като умишлено се бе провалила на тестовете в „Синко“, беше унищожила всички възможности да работи близо до Ник…
Утрешният й ден щеше да премине в търсене на жилище. Щом уреди този въпрос, ще се върне във Фенстър, за да си събере багажа. Филип не беше споменал кога точно ще иска тя да започне работа в компанията му, но можеше да се яви на работното си място след не по-малко от две седмици.
Входната врата й беше отворена от дебел униформен иконом, в когото Лорън разпозна един от свидетелите на нейното вечерно представление преди четиринайсет години.
— Добър вечер — започна той, но беше прекъснат от Филип Уитуърт.
Приближавайки с широки крачки през огромното мраморно фоайе, домакинът възкликна:
— Лорън, ужасно се притесних за теб! Какво те забави толкова?
Изглеждаше така разтревожен, че тя се почувства ужасно, загдето го беше притеснила и не беше успяла да оправдае доверието му. Тя му каза само, че нещата с интервюто „не се получиха много добре“. После спомена за падането си пред сградата на „Глобал Индъстрис“ и го попита дали има време да се пооправи малко преди вечеря.
Икономът я заведе в стаята й. Тя взе душ, среса се и се преоблече в бледо оранжева пола и блуза в същия цвят.
Филип се изправи, когато тя се появи на входа на гостната.
— Ти си невероятно бърза, Лорън — каза той, като я поведе към съпругата си, която добре помнеше. — Каръл, сигурен съм, че си спомняш Лорън.
Въпреки предубежденията си, Лорън трябваше да признае, че със стройната си, елегантна фигура и грижливо поддържаната си руса коса Каръл Уитуърт все още беше красива жена.
— Да, разбира се — отвърна тя с любезна усмивка, която обаче не стигаше до сивите й очи. — Как си, Лорън?
— Личи си, че Лорън е много добре, майко — отбеляза Картър Уитуърт, като се ухили и учтиво се изправи на крака. Огледа преценяващо младата жена.
Лорън не промени изражението си, когато отново я представиха на нейния мъчител от детството й. Тя пое чашата шери, която Картър й предложи, после седна на канапето и го изгледа с недоверие, когато той се настани до нея.
— Определено си се променила — отбеляза той с възхитен поглед.
— Ти също — отвърна предпазливо младата жена.
Той преметна ръка върху облегалката на канапето и отбеляза:
— Май не се разбирахме много добре, доколкото си спомням.
— Точно така. — Лорън смутено погледна към Каръл, която наблюдаваше сина си — очите й бяха хладни и непроницаеми, а от лицето й се излъчваше надменност.
— И защо не се разбирахме? — продължи в същия тон Картър.
— Ами… всъщност не си спомням.
— Аз обаче си спомням — усмихна се той. — Държах се с теб като отвратителен грубиян и абсолютен негодник.
Младата жена се вторачи изумено в лицето му и предубежденията й към него взеха да се стопяват.
— Точно така беше.
— А ти… — захили се той — ти се държа безобразно по време на вечерята.
Лорън се усмихна със светнали очи и кимна:
— Да, вярно.
Ето така беше обявено временно примирие. Картър погледна към иконома, който пристъпяше от крак на крак до прага, после се изправи и подаде ръка на гостенката.
— Масата е сложена. Какво ще кажеш да тръгваме?
Тъкмо бяха привършили с последното блюдо, когато икономът се появи в трапезарията:
— Извинете ме, но търсят госпожица Данър по телефона — обажда се някакъв мъж, който се представи като господин Уедърби от „Синко Електроник Къмпъни“.
Лицето на Филип Уитуърт грейна в доволна усмивка.
— Донеси телефона тук на масата, Хигинс.
Разговорът беше кратък — почти през цялото време Лорън слушаше какво й говореха. Когато накрая затвори телефона, тя вдигна глава и погледна Филип със смаяни, засмени очи.
— Е, хайде — подкани я той, — кажи. Както Каръл, така и Картър са наясно какво се опитваш да направиш, за да ми помогнеш.
Лорън малко се стресна, когато научи, че и те са информирани за мисията й, но се подчини: