— Ще хапнем от специалитета на заведението, Тони — каза младият мъж и когато срещна въпросителния поглед на Лорън, добави: — Тукашният специалитет са френски сандвичи със сос. Имаш ли нещо против?
Тъй като му беше предложила да го почерпи, тя помисли, че той иска разрешението й, за да си поръча някакви малко по-скъпи сандвичи.
— О, моля те, избирай, каквото поискаш — отвърна му любезно. — Нали те черпя за моята нова работа и за мен няма никакъв проблем да си поръчаме, каквото пожелаем.
— Как смяташ, че ще ти се отрази преселването в Детройт? — попита той, когато Тони, който явно беше собственикът на заведението, се отдалечи. — Това със сигурност ще бъде голяма промяна за едно момиче от малък провинциален град.
Момиче от малък провинциален град? Лорън беше смутена и объркана. Друго беше впечатлението, което обикновено оставяше у хората.
— Всъщност до дванайсетгодишна възраст, когато почина майка ми, живеех в едно предградие на Чикаго. След това с баща ми се преселихме във Фенстър, Мисури — града, в който е израснал. Там стана учител в училището, в което сам е учил като момче. Така че, както виждаш, не съм все пак чак толкова много „момиче от малък провинциален град“.
Изражението на Ник изобщо не се промени:
— Имаш ли братя и сестри?
— Да, баща ми се ожени повторно, когато бях на тринайсет. Така че освен с мащеха аз се сдобих и с доведена сестра с две години по-голяма от мен, както и с брат с една година по-голям.
Изглежда беше доловил неприятното чувство в гласа й, когато споменаваше доведения си брат, защото каза:
— Мислех, че всички момиченца обичат да си имат по-голям брат. При теб май не е точно така?
На изразителното й лице се появи сияйна усмивка.
— О, аз също мечтаех да си имам по-голям брат. За съжаление обаче точно Лени никак не ми харесваше тогава. Непрекъснато ме дразнеше, теглеше ме за плитките и крадеше пари от стаята ми. Аз пък си отмъщавах, като разказвах на всички в града, че е гей — нещо, на което никой обаче не вярваше, защото той се оказа абсолютен развратник.
Ник се изсмя тихичко и Лорън забеляза, че когато се усмихваше, очите му се присвиваха. Изпод тъмните му, правилни вежди и гъстите мигли те проблясваха, а пък твърдите му устни загатваха за възбуждаща мъжка настъпателност и чувственост. Тя усети същото онова неудържимо привличане, което беше изпитала предната вечер, и благоразумно отмести погледа си към загорялата му шия.
— Ами доведената ти сестра? — попита Ник. — Що за човек е тя?
— Невероятна. Единственото й занимание беше да се шляе безцелно по улицата, а на момчетата определено им потичаха лигите по нея.
— Правила ли е опити да ти отнеме някой от твоите приятели?
Очите на Лорън блеснаха развеселено и тя се вгледа в него.
— Нямах приятел, който да може да ми отнеме… Или поне беше така до седемнайсетата ми година.
Повдигна вежди недоверчиво, а очите му не се откъсваха от лицето й със съвършена красота. Слънчевата светлина, която проникваше през цветното стъкло на прозореца точно до тяхната маса, придаваше на лицето й меко сияние.
— Много ми е трудно да повярвам в това.
— Това е самата истина — увери го Лорън.
Тя добре помнеше какво невзрачно момиченце беше тогава и тъй като тези спомени не й причиняваха особена болка, сега наистина не смяташе, че трябва да се придава прекалено голямо значение на нещо толкова нетрайно като външната красота.
Тони постави пред тях две чинии — във всяка имаше по парче хрупкава франзела, разрязано на две и покрито с тънички, леко запечени говежди парченца. До всяка чиния остави и по една малка купичка с говежди бульон.
— Много е вкусно… опитайте го — подкани я той.
Лорън вкуси и заяви:
— Прекрасно е.
— Много добре — отвърна той, а на кръглото му, мустакато лице грейна бащинска усмивка. — Тогава оставете Ник да плати сметката! Той има повече пари от вас. Дядото на Ник някога ми даде пари на заем, за да направя всичко това тук — довери й, преди да се втурне към един непохватен помощник сервитьор.
Докато се хранеха, Лорън разпитваше Ник за ресторанта и неговия собственик. От лаконичните му отговори разбра, че между неговото семейство и това на Тони съществува старо приятелство. В един период бащата на Ник работил за бащата на Тони, но финансовите възможности явно по-някакъв начин се разменили, щом като по-късно дядото на Ник имал достатъчно много пари, че да даде заем на Тони.
Щом свършиха с обяда, собственикът моментално се появи до масата им, за да прибере чиниите. Лорън с удивление си помисли, че обслужването в това заведение беше наистина прекалено добро. Целият обяд им отне едва трийсет и пет минути, а тя се беше надявала да прекара поне цял час с Ник.