— Какво ще кажете сега за един десерт? — попита Тони, като я гледаше с дружелюбни тъмни очи. — За вас мога да предложа каноли… или пък от моето специално спюмони. То съвсем не е като онова, което можете да си купите от магазините — отбеляза гордо. — Моето спюмони е супер. Правя го от няколко вида сладоледи с различни цветове и аромати, подредени на пластове, а помежду им слагам…
— Парченца плодове и много ядки — довърши тя и му се усмихна мило. — Точно както го правеше някога майка ми.
Мъжът зяпна от изумление, след което мълчаливо започна да разглежда лицето й. След известно време заяви с широка усмивка:
— Вие сте италианка.
— Наполовина — поправи го Лорън. — Другата ми половина е ирландска.
За секунди Тони успя да измъкне от нея пълното й име й името на семейството на майка й, а освен това разбра, че тя има намерение да живее в Детройт, където не познаваше никого. Лорън се почувства малко виновна, че изобщо не спомена за Филип Уитуърт, но тъй като Ник познаваше хора от „Синко“, реши, че не биваше да рискува да отбелязва пред него за връзката си с Филип.
Лорън слушаше Тони с щастлива усмивка. Беше толкова отдавна, когато живееше в Чикаго и посещаваше своите италиански братовчеди, че сега за нея бе истинско удоволствие отново да чуе онзи особен, познат акцент.
— Ако някога имаш нужда от нещо, Лорън, можеш да дойдеш при мен — каза й възрастният мъж, като я потупа по рамото така както беше потупал Ник. — Една красива млада жена, останала сама в големия непознат град, винаги има нужда от близки хора, към които да се обърне в случай на нужда. Тук винаги ще има храна за теб… вкусна италианска храна — уточни. — Е, какво ще кажеш сега за моето велико спюмони?
Лорън погледна към Ник, а после към Тони.
— С удоволствие ще го опитам — заяви тя само и само да остане по-дълго с младия мъж.
Лицето на Тони грейна от радост, а Ник му смигна заговорнически:
— Лорън все още е момиченце, Тони.
Очите й потъмняха от раздразнение и смущение при тези негови думи.
— Ник, мога ли да ти задам един въпрос? — попита го тихо.
— Разбира се.
Тя скръсти ръце върху масата и го погледна право в очите:
— Защо се отнасяш с мен така, сякаш съм някаква наивна ученичка?
Устните му се присвиха иронично.
— Ако е така, правя го съвсем несъзнателно. Но предполагам, че това е начин да си напомням, че си млада, че идваш от малко градче в Мисури и че може би си доста наивничка.
Остана смаяна от отговора му.
— Аз съм зряла жена, а фактът, че съм израсла в малко градче, изобщо няма значение! — Замълча, докато Тони й сервираше спюмони, но после добави ядосано: — Не знам какво точно те кара да си мислиш, че съм наивна, но това не е вярно.
Веселите пламъчета в очите на Ник бяха изчезнали. Той се облегна назад и се вгледа замислено в нея.
— Значи не си?
— Не, не съм.
— В такъв случай — изрече с равен тон — какви са плановете ти за този уикенд?
Сърцето й подскочи от радост, но тя попита предпазливо:
— Какво имаш предвид?
— Едно парти. Мои приятели ще организират парти този уикенд в тяхната къща близо до Харбър Спрингс. Тъкмо бях решил да тръгна натам, когато се срещнахме днес. Пътят ни е близо пет часа и ще се върнем в неделя.
Лорън възнамеряваше да замине за Фенстър. От друга страна, пътят й дотам и обратно нямаше да отнеме повече от един ден, пък и спокойно можеше да си събере багажа за по-малко от седмица. Оставаха й повече от две седмици до започването на новата работа, така че времето не представляваше никакъв проблем. Освен това гореше от желание да замине с Ник.
— Сигурен ли си, че няма да притесним твоите приятели, ако се появя с тебе?
— Изобщо няма да ги притесним — те така или иначе очакват да не бъда сам.
— В такъв случай — усмихна се тя — с удоволствие ще дойда. Всъщност моят куфар вече е в багажника на колата.
Ник погледна през рамото си и кимна на Тони, за да му покаже, че искат сметката. По-възрастният сервитьор я донесе и я остави на масата до Ник, но Лорън бързо я закри с ръка и я издърпа към себе си.
— Аз плащам обяда — заяви тя, като се стараеше да прикрие изненадата си от голямата сума, написана на листа. Когато понечи обаче да вземе портмонето си, Ник постави няколко банкноти върху масата и тя безпомощно видя как Тони си ги прибра.
Собственикът забеляза смайването й и я погали под брадичката, сякаш беше осемгодишно момиченце.
— Идвай по-честичко тук, Лори. За теб винаги ще има свободна маса и нещо добро за хапване.
— При тези цени — подразни го тя — съм изненадана, че изобщо има заети маси.