Тони се приведе към нея:
— Моите маси никога не са празни. Всъщност, ако не е в списъка на клиентите ми, човек дори предварително не може да си запази маса тук. Ще кажа на Рико да прибави и твоето име в нашия списък. — Той вдигна повелително ръка и трима млади, мургави и красиви сервитьори веднага дойдоха при тяхната маса. — Това са моите синове — гордо й ги представи. — Рико, Доминик и Джоу. Рико, включи името на Лорън в нашия списък.
— Не, моля ви, не си правете труда — побърза да се намеси тя.
Тони обаче не обърна внимание на думите й.
— Хубаво италианско момиче като теб има нужда от близки, които да го закрилят и напътстват в такъв голям град като Детройт. Идвай по-често при нас — ние живеем на етажите над ресторанта. Рико, Доминик — нареди им строго, — дойде ли Лорън тук, вие ще я наглеждате. Джоу, ти пък ще наглеждаш Рико и Доминик!
Тъй като Лорън избухна в смях, той й обясни:
— Джоу е женен.
Опитвайки се да сдържи смеха си, тя погледна към четиримата си назначени „пазители“ с грейнали от благодарност и радост очи.
— Ами аз кого точно трябва да наблюдавам? — попита закачливо.
Сякаш под команда четири мургави италиански лица се обърнаха едновременно с укорителни погледи към Ник, който се беше отпуснал на стола си и ги наблюдаваше развеселено.
— Лорън ми заяви, че можела да се грижи сама за себе си — отвърна невъзмутимо той, като отмести стола си и се изправи.
Ник обясни, че трябва да се обади по телефона, а Лорън тръгна по коридора, за да отиде до тоалетната. Когато излезе, веднага разпозна широките му рамене до един телефон на входа. Плътният му баритонов глас беше приглушен, но една дума достигна до нея ясно като камбанен звън: „Ерика“.
Странно беше наистина точно сега да се обажда на друга жена, помисли си. Но дали наистина беше толкова странно? Нали й каза, че домакините на партито го очаквали да отиде с приятелка. Явно сега се обаждаше да я предупреди, че няма да я вземе със себе си.
Ник се вмъкна в нейния спортен понтиак и включи двигателя, след което се смръщи на червената предупредителна светлина от динамото, светеща върху таблото.
— Мисля, че с динамото всичко си е наред — побърза да обясни Лорън. — По пътя насам спрях да го прегледа един механик. Той не можа да открие нищо нередно, затова е възможно да се е получило някакво късо съединение в самата предупредителна светлина. Колата е само на шест месеца.
— Защо не пътуваме с нея, за да видим как се движи — каза Ник след кратка пауза.
Тя прие с готовност.
— Разкажи ми нещо повече за себе си и за семейството си — помоли той, когато потеглиха.
Лорън се загледа напред, като се опитваше да прикрие напрежението си. Започваше да се оплита в лъжи. Тъй като Ник познаваше хора от „Синко“, а тя умишлено беше пропуснала да отбележи в документите, че е завършила колеж, сега се колебаеше дали да го сподели с него. Въздъхна. Макар че беше честен човек, вече го бе излъгала за възрастта си. Щеше да навърши двайсет и три след три седмици. Освен това пред него беше казала на Тони, че няма приятели и роднини в Детройт. Ето че сега трябваше да се постарае „да забрави“ последните пет години от живота си.
— Толкова труден ли беше въпросът ми? — пошегува се Ник.
Неговата усмивка я влудяваше. Прииска й се да вдигне ръка, да я постави върху лицето му и да усети очертанията на чувствените му устни. Яката на блузата му беше разкопчана и тя изпита желание да докосне тъмните косъмчета. Дори миризмата одеколона му изостряше усещанията й.
— Нямам какво толкова да ти разкажа. Моят доведен брат Лени сега е на двайсет и четири — женен е и вече си има семейство. Доведената ми сестра Мелиса е на двайсет и пет и се омъжи през април. Нейният съпруг е механик, който работи за един търговец на коли. От него купих понтиака.
— Ами баща ти и мащехата ти?
— Баща ми е учител. Той е един прекрасен и мъдър човек. Мащехата ми е много мила жена и е страшно привързана към него.
— Щом баща ти е учител, учудвам се, че не те е изпратил да учиш в колеж.
— Изпрати ме — отвърна уклончиво тя и изпита огромно облекчение, когато Ник беше принуден да насочи вниманието си към преминаването през сложния лабиринт от пътни платна, за да вземе големия завой, който ги извеждаше точно на входа на междущатската магистрала номер 75. Автострадата ги преведе първо през вътрешната част на града, след което започнаха да изчезват заводите и небостъргачите и се появиха малки крайградски домове, после навлязоха в огромен търговски център и далеч по-луксозни предградия.
— Няма ли да си вземеш дрехи? — попита го внезапно тя.