Секретарката на Филип Уитуърт хвърли поглед към младата жена, която седеше срещу нея — беше облечена в тъмносин костюм и бяла блуза с панделка. Тъмно русата й коса бе прибрана на елегантен кок, лицето й поразяваше с ослепителната си красота. Скулите й бяха малко високи, носът — малък, а брадичката й — изящно закръглена. Но най-забележителни от всичко бяха очите й: блестящи, с поразителен синьо-зелен цвят.
— Господин Уитуърт ще ви приеме след няколко минути — вежливо обясни секретарката, като се стараеше да не се заглежда прекалено много в жената.
Лорън Данър вдигна поглед от списанието, което се правеше, че чете, и се усмихна:
— Благодаря ви. — После отново сведе очи, като се опитваше да овладее своето нервно напрежение и ужас от предстоящата среща с Филип Уитуърт.
Изминалите четиринайсет години не бяха заличили болезнения спомен от двудневния им престой в неговото великолепно имение „Грос Поант“, където цялото семейство Уитуърт, та дори и прислугата се бяха отнасяли към Лорън и майка й с обидно пренебрежение…
Телефонът върху бюрото на секретарката иззвъня и това накара Лорън нервно да потръпне. Как се получи така, питаше се тя, че да се окаже в това ужасно положение? Ако предварително знаеше, че баща й ще се обажда на Филип Уитуърт, можеше да успее да го разубеди. Когато обаче се опита да се възпротиви, той спокойно й отговори, че Филип Уитуърт им дължал услуга и че очаквал от нея да се яви на срещата, която бил уговорил, освен ако самата тя не му представи някакви убедителни причини за отказа си да отиде в Детройт.
Младата жена остави недочетеното списание в скута си и въздъхна. Разбира се, тя спокойно можеше да му обясни как са я приели семейство Уитуърт преди четиринайсет години. Но точно сега парите бяха първата и най-важна грижа на баща й. Неотдавна данъкоплатците от Мисури, притиснати от икономическия спад, бяха отхвърлили предложението за повишаване на училищните такси. В резултат на това хиляди преподаватели бяха освободени от работа, включително и бащата на Лорън. Три месеца по-късно той се бе завърнал у дома след поредното безплодно пътуване в търсене на работа, този път до Канзас Сити. При завръщането си тогава той постави куфарчето си на масата, след което тъжно се усмихна на Лорън и нейната мащеха. „Не мисля, че в наши дни един бивш учител би могъл да получи дори работата на портиер“ — каза с изтощено и странно бледо лице. После разсеяно започна да масажира гърдите си в сърдечната област и мрачно добави: „Може пък да е било за добре, защото не се чувствам достатъчно силен да се оправям с голямата метла.“ Без да успее да каже нито дума повече, той се строполи на пода с тежък сърдечен пристъп.
Макар че баща й сега се възстановяваше, този момент се оказа преломен в нейния живот. Не, поправи се сама Лорън, лично тя беше на път коренно да промени живота си. След години на упорито учене и изтощителни упражнения на пианото, след като завърши висшето си музикално образование, тя беше стигнала до извода, че й липсват амбиция и всеотдайност, които са необходими за един концертиращ пианист. Беше наследила таланта на майка си, но не и упоритостта й.
Лорън искаше от живота нещо повече, не само музиката. Покрай образованието, уроците и упражненията по музика, покрай работата, която поемаше, за да си плаща обучението и заниманията по музика, тя никога не бе имала време да си почине и да се забавлява. Когато навърши двайсет и три години, вече беше обиколила множество градове в Съединените щати, за да участва в конкурси, но единственото, което бе видяла от тези градове, бяха хотелски стаи, зали за упражнения и концертни зали. Беше срещала хиляди хора, но имаше само бегли запознанства. Беше печелила стипендии, отличителни премии, награди, но така или иначе парите все не й стигаха, за да си плаща всички разходи, затова й се налагаше да поема и допълнителна работа.
И въпреки че беше посветила толкова време на музиката, все й се струваше погрешно да жертва всичко в името на някаква кариера. Болестта на баща й и зашеметяващите сметки я принудиха да вземе решението, което беше отлагала толкова време. През април той бе загубил своята работа, а заедно с това — здравната си осигуровка; през юли бе загубил и здравето си. През изминалите години й бе оказвал сериозна финансова помощ, сега беше неин ред да му помогне.
Само при мисълта за това Лорън се почувства така, сякаш носеше отговорност за целия свят. Необходима й бе работа, трябваха й пари, и то веднага. Тя огледа приемната и се почувства някак странно, когато се опита да си представи как ще работи за такава огромна корпорация като тази. Не че имаше някакво особено значение — ако заплащането беше достатъчно високо, тя можеше да приеме всякаква работа, каквато й бъде предложена. Добри работни места с възможност за по-нататъшно професионално развитие практически не съществуваха във Фенстър, Мисури, а и онова, което можеше да се намери, беше с мизерно заплащане в сравнение с подобни работни места в огромните градски средища като Детройт.