— Ник, на твоята млада дама й се доспива, докато ме слуша — извини се Намбърс тъкмо когато изреждаше какви са възможните шансове за победа в някаква предстояща футболна среща.
Лорън смутено вдигна глава и се опита да се усмихне — нещо, което Ник наблюдаваше с развеселено изражение.
— Струва ми се — отбеляза той, — че Лорън е готова за леглото.
По-възрастният мъж хвърли поглед към нея, след което намигна на Ник:
— Ще ти излезе късметът.
После се обърна, леко махна с ръка и закрачи към къщата.
Ник прегърна младата жена, притисна я към мускулестите си гърди и зарови лице в благоуханната й коса.
— Наистина ли е така, Лорън?
Тя се сгуши в топлата му прегръдка.
— Кое по-точно? — промърмори.
— Че ще имам късмет тази вечер?
— Не — отвърна му сънено.
— Обаче грешиш. — Той се засмя. После отдръпна главата й назад и като погледна съненото й лице, поклати глава: — Хайде… вече си почти заспала. — Прегърна я през рамо и я поведе към къщата.
— Господин Намбърс ми хареса — отбеляза тя.
— Всъщност той по случайност се казва Мейсън. Намбърс1 му е прякор.
— Той е истински магьосник в математиката — отбеляза Лорън с възхищение. — Освен това е много мил. Дружелюбен е и е…
— Букмейкър при залагания — допълни Ник.
— Какъв?! — Тя щеше да падне от изненада.
Въпреки късния час цялата къща бе осветена и хората трескаво се забавляваха.
— Тези хора никога ли не си лягат? — попита Лорън, когато Ник отвори входната врата.
— Не и докато могат да минат без сън — отвърна той, докато се оглеждаше. Попита един прислужник коя е стаята, предназначена за Лорън, а после я поведе нагоре по стълбите. — Тази нощ аз ще преспя в „Заливчето“. Именно там ще прекараме утрешния ден — само ние двамата — Отвори вратата на нейната стая и добави: — Ключовете от колата ти са при иконома. Трябва само да тръгнеш на север по главния път и да изминеш около четири километра навътре по първата пресечка наляво. „Заливчето“ е в края на този път, то е единствената къща там — няма как да го пропуснеш. Ще те чакам в единайсет.
Наглата му самоувереност, че тя непременно ще има желание да отиде при него, както и да направи всяко друго нещо, което той пожелаеше, я подразни.
— Не трябваше ли първо да ме попиташ дали всъщност аз искам да остана сама с теб?
— Разбира се, че искаш. — Като се ухили срещу нея така, сякаш тя беше някакво забавно деветгодишно момиченце, той отбеляза с лека насмешка: — А ако не искаш, винаги можеш да поемеш в южна посока и да се отправиш към Мисури. — После обви ръце около нея и леко я целуна. — Ще се видим утре в единайсет.
Засегната от думите му, Лорън отвърна с горда насмешливост:
— Освен ако не реша да потегля към Мисури.
Когато Ник си тръгна, тя се отпусна в леглото и на устните й се появи неволна усмивка. Как беше възможно един мъж да се държи с такава самоувереност, с такава арогантност… и въпреки това да бъде невероятно чаровен? Досега тя беше твърде заета с ученето, с работата и с музиката, за да има сериозна връзка с мъж, а вече бе станала зряла жена. Добре знаеше какво иска — Ник. Той притежаваше всичко, което трябваше да бъде един истински мъж — сила, нежност, интелигентност, съобразителност, а освен това имаше и чувство за хумор. Беше красив и сексапилен…
Лорън взе възглавницата си и щастливо я притисна към гърдите си, като потриваше буза в бялата материя, сякаш това беше неговата риза. Ник си играеше с желанието й за близост, но тя искаше да го накара той също да изпита чувства към нея — искаше да спечели и неговото желание. Но за да събуди чувствата му, трябваше да се държи по-различно от всички останали жени, които той познаваше.
Лорън се отпусна по гръб и впери поглед в тавана. Той беше прекалено сигурен, че ще я има, помисли си. Ето например абсолютната му увереност, че тя ще отиде утре при него. Известна несигурност можеше да го обърка и да подпомогне постигането на нейната цел. Ето защо утре щеше да отиде с достатъчно закъснение, за да го накара да си помисли, че се е отказала. Единайсет и трийсет беше идеален час.
С усмивка на устните, все още прегърнала възглавницата, Лорън се унесе. Заспа с вътрешното успокоение и дълбоката наслада на жена, която знае, че е открила мъжа, чиято съдба е в нейни ръце.
ГЛАВА 6
Тъй като беше решила да отиде малко по-късно в „Заливчето“, Лорън поиска от иконома ключовете за колата си и отиде на алеята в единайсет и двайсет. Откри, че поне шест коли й пречат да излезе от паркинга.