— Но защо тогава не го е напуснала?
— Според дядо — отвърна студено Ник — имало едно нещо у баща ми, което я завладявало неустоимо.
— Ти приличаш ли на баща си? — неволно попита Лорън.
— Казват, че съм негово копие. Защо?
— Нищо, просто така — отвърна, но всъщност смяташе, че разбира какво точно у бащата на Ник е завладявало така неустоимо майка му. — Продължавай да ми разказваш, моля те.
— Няма кой знае какво за разказване. В деня на погребението на баща ми тя заяви, че иска да забрави жалкото съществуване и се върна в дома на родителите си в Грос Поант. Очевидно аз бях част от онова, което искаше да забрави, защото ме изостави при баба и дядо. Три месеца по-късно тя се омъжи за предишния си годеник и след не повече от година роди друг син… моя природен брат.
— Но е идвала да те вижда, нали?
— Не.
Лорън остана ужасена при мисълта за майка, която изоставя детето си и живее в разкош само на няколко километра разстояние от него. Грос Поант беше кварталът, в който живееха и семейство Уитуърт, а той не беше далеч от квартала, в който бе израснал Ник.
— Искаш да кажеш, че оттогава дори не си я виждал?
— Виждал съм я от време на време, но само случайно. Една вечер спря с колата си на бензиностанцията, където работех.
— И какво ти каза?
— Каза ми да проверя маслото на двигателя — отвърна невъзмутимо Ник.
Въпреки че сега той показваше пълно безразличие към тези неща, на Лорън не й се вярваше, че тогава е бил чак толкова неуязвим. Съзнанието, че собствената му майка се е държала така, сякаш той изобщо не съществува, сигурно му е причинявало ужасна болка.
— Само това ли ти каза? — попита напрегнато тя.
Той отвърна:
— Не… мисля, че ме помоли да проверя и налягането на гумите.
Очите й се насълзиха и тя вдигна лице нагоре към пурпурното небе.
— Лорън? — Гласът му прозвуча рязко и сурово.
— Хмммм? — обади се тя, без да откъсва от луната вторачения си поглед.
Той се наведе, хвана я за брадичката и обърна лицето й към себе си. После изумено се взря в насълзените й очи.
— Ти плачеш!
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Не ми обръщай внимание… аз плача и на филми.
Ник се засмя и я придърпа да седне в скута му. Лорън усети странно майчинско отношение, когато обви ръка около него и утешително го погали по гъстата му тъмна коса.
— Предполагам — каза с разтреперан глас, — че брат ти е получавал неща, за които ти си могъл само да мечтаеш. Нови коли и какво ли още не.
Той повдигна брадичката й и се усмихна.
— Баба и дядо бяха прекрасни хора и те уверявам, че поведението на майка ми не е оставило рани в душата ми.
— Не може да не е оставило — всеки на твое място щеше да ги има! Тя те е зарязала, а после буквално пред очите ти е отрупвала с внимание втория си син…
— Стига толкова — пошегува се той, — че ще взема и аз да се разплача.
— Плачех за момченцето, което си бил тогава, не за мъжа, който си сега. Въпреки всичко онова, което се е случило — не, тъкмо благодарение на него — ти си станал силен, независим мъж. Всъщност този, който трябва да бъде съжалявай, е природеният ти брат — отвърна младата жена.
Ник се изсмя.
— Права си… той е пълен кретен.
Лорън не обърна внимание на иронията му.
— Искам да кажа, че си успял да постигнеш всичко сам. Това те прави много по-голям човек от природения ти брат.
— Само това ли ме прави по-голям? — пошегува се той. — Винаги съм мислел, че съм го наследил. Нали разбираш, както баща ми, така и дядо ми бяха доста високи…
— Ник, говоря сериозно!
— Извинявай.
— Когато си бил млад, сигурно си мечтал да станеш богат и преуспяващ като съпруга на твоята майка и нейния син.
— Още по-богат — призна й. — И още по-преуспяващ.
— Ето защо си отишъл в колеж и си получил инженерно образование — заключи Лорън. — А какво си направил по-нататък?
— Исках да започна свой бизнес, но нямах достатъчно пари.
— Истинско безобразие — отбеляза съчувствено тя.
— С което завършваме за днес разказа за историята на моя живот — измъкна се хитричко Ник. — Вече почти се върнахме у дома.
ГЛАВА 8
Близостта, която се беше създала помежду им, докато пътуваха обратно с лодката, продължаваше да ги сгрява, когато вечеряха на терасата от кедрово дърво.