Надяваше се да я прегърне и да я целуне за довиждане. Вместо това той пъхна ръце в джобовете си, погледна я равнодушно и попита:
— Лорън, беше ли взела някакви предпазни мерки срещу евентуалните последици от миналата нощ?
Бременност! Тя се изчерви и поклати отрицателно глава.
Усети, че отговорът й го подразни, но гласът му продължи да звучи спокойно:
— Ако случайно има някакви последици, бих искал да ме уведомиш за това. Не се опитвай да се справяш с всичко сама. Обещаваш ли, че ще ми кажеш?
Беше прекалено объркана, за да може да изрече нещо. Тя само кимна, а Ник й отвори вратата на колата. Когато потегли, той вече се беше отправил към къщата.
Лорън хвърли поглед към часовника на таблото, докато шофираше през обширните пространства обработваема земя на щата Индиана. „Ако случайно има някакви последици, бих искал да ме уведомиш за това. Да ме уведомиш за това…“ Последните думи продължаваха да отекват в главата й.
Беше го информирала, че ще се върне в Детройт в петък и че телефонът вече ще бъде прехвърлен на нейно име. Ник можеше да я намери в петък само с едно обаждане по телефона. Защо ли й говореше така, сякаш нямаше повече за какво да се срещат, освен ако не се наложи да го уведоми, че е бременна?
В известен смисъл Лорън се чувстваше като използвана и захвърлена вещ. Бяха споделили толкова неща, че го чувстваше близък. Предполагаше, че и той изпитва същото. Едва ли можеше просто така да си отиде и да я забрави.
Обичаше Ник и знаеше, че той я харесва. Дори може би вече беше започнал да се влюбва… Навярно тъкмо това беше причината да се държи така тази сутрин. След трийсет и четири години независим живот и след като беше изоставен дори от майка си, на него едва ли би му се понравило чувството, че щастието му зависи от жена. Колкото повече се засилваха чувствата му към нея толкова по-упорито щеше да се бори срещу тях, реши Лорън.
Слънцето вече залязваше, когато минаваше над река Мисисипи. Беше уморена, но изпълнена с оптимизъм. Когато се върнеше в петък в Детройт, Ник щеше да и се обади.
ГЛАВА 9
През следващите няколко дни, докато събираше и опаковаше багажа си, оптимизмът на Лорън не я напускаше. В четвъртък сутринта махна за довиждане на баща си и на мащехата си и нетърпеливо потегли за Детройт.
Следвайки указанията на Филип Уитуърт, тя не срещна никакви затруднения да открие великолепния район Блумфийлд Хилс. Обаче й беше трудно да повярва, че ще живее тук. Пред погледа й бързо се редяха един след друг луксозни домове. Разположени навътре от главната улица, оградена с дървета от двете й страни, се издигаха красиви къщи с фасади от камък и стъкло; разкошни домове в късен готически стил се смесваха с огромни къщи с бели колони в късния колониален стил.
Беше десет часът вечерта, когато тя спря колата пред входа на удивително красива кооперация в испански стил. Портиерът излезе и надникна през отворения прозорец на колата. Когато Лорън му каза името си, той обясни:
— Господин Уитуърт си тръгна преди половин час, госпожице. — После я упъти как да стигне до съответната улица и добави: — Доколкото разбирам, вие сте нова наемателка. Ако имате нужда от помощ, винаги можете да се обърнете към мен.
Лорън забрави умората си, когато спря пред красив двор със сводест вход, над който се виждаше изписан номер 175. Филип беше обещал да я чака, за да й покаже апартамента, и кадилакът му стоеше паркиран на алеята водеща към гаража.
— Е, какво ще кажеш? — попита я той половин час по късно, когато завършиха обиколката из луксозния апартамент.
— Мисля, че е прекрасен — отвърна младата жена, като внасяше единия от куфарите си в спалнята, където имаше голям стенен гардероб. Тя отвори едната врата на гардероба и се обърна към Филип. — Какво да правя с тези дрехи.
Гардеробът се оказа препълнен с великолепни костюми и рокли от лен, коприна и креп. Някои от имената на дизайнерите върху етикетите й бяха познати, но другите облекла изглеждаха така, сякаш бяха донесени направо от Париж. Повечето от облеклата очевидно никога не бяха обличани.
— Твоята леля определено има твърде младежки вкус по отношение на дрехите — отбеляза Лорън.
— Леля ми е човек, който има болезнена страст да трупа дрехи — обясни Филип с безразличие. — Ще се обадя на някоя благотворителна организация, за да ги накарам да дойдат тук и да приберат всички тези боклуци.
Тя прокара ръка по едно великолепно, виненочервено сако, а после хвърли поглед към етикета, който висеше на ръкава. Тази жена не само че имаше много младежки вкус по отношение на дрехите, но освен това носеше същия размер като нея.