Тя стреснато вдигна глава и го видя, че стои до нея.
— Какво се е случило? — попита той разтревожено.
Тя смутено вдигна очи към загриженото му лице.
— Аз си мислех… — спря, за да си поеме въздух — … мислех си, че е само един обикновен инженер, който иска да започне свой бизнес. И при това той ме заблуди така! Той самият ме заблуди!
Съжалението в очите на Джим я довърши окончателно. Тя се изправи.
— Мога ли да изляза оттук така, че да не ме види никой. Искам да кажа, тръгнаха ли си вече всички?
— Да, но ти не можеш да шофираш в това състояние Ще те откарам до…
— Не — побърза да каже тя. — Нищо ми няма, наистина. Ще се справя.
— Сигурна ли си?
Най-сетне успя да овладее гласа си:
— Да, просто бях шокирана и малко объркана, нищо повече.
Джим неуверено посочи с ръка към папката.
— Трябва ли ти още това?
— Не съм прочела всичко — отвърна смутено.
Той вдигна списанието от пода, сложи го при вестника и й подаде дебелата папка. Лорън я грабна и избяга. Мислеше, че когато стигне до колата, пак ще се разплаче, но не го направи. Не се разплака и през следващите три часа, докато четеше останалите материали от папката. Вече беше изплакала всичките си сълзи.
Лорън спря колата на паркинга, на чиято табела пишеше: „Запазен за служители на «Синко»“. След онова, което беше прочела предната вечер, името „Синко“ придоби нов смисъл: „Синклер Електроник Къмпоунентс“. Според „Уолстрийт Джърнъл“ компанията била основана преди дванайсет години от Матю Синклер и неговия внук Ник в един гараж зад сградата, където днес се намираше ресторантът на Тони.
Тя паркира, взе от седалката папката за Дж. Николас Синклер и слезе. Ник беше изградил финансова империя и сега я поддържаше, като плащаше на шпиони в средите на своите конкуренти. Тя си помисли с ожесточение, че той явно е безскрупулен в сделките си, също както и в личния си живот.
Колежките й я посрещнаха с усмивки и Лорън изпита чувство на вина заради това, че щеше да допринася за унищожаването на компанията, за която те работеха. Не, не за унищожаването й, поправи се тя, докато оставяше чантата на бюрото си. Ако „Синко“ имаше достойнствата, за да оцелее, тогава трябваше да има и силите да се съревновава почтено за своите договори. В противен случай заслужаваше гибелта си, преди да успее да унищожи своите почтени конкуренти.
Тя се спря за момент пред кабинета на Джим. Дали той знаеше, че от „Синко“ плащат на шпиони? Кой знае защо, но й се струваше, че той не знае. Не можеше да повярва, че той би одобрил подобно нещо.
— Благодаря ти, че ми позволи да взема папката — каза тя и влезе в своя кабинет.
Той вдигна очи от доклада и хвърли поглед към бледото й и спокойно лице.
— Как се чувстваш тази сутрин? — попита я тихо.
Смутено бръкна в дълбоките странични джобове на полата си.
— Чувствам се объркана… и ужасно глупава.
— Без да навлизаш в мъчителни подробности, може ли да ми обясниш поне малко какво е направил Ник, за да ти причини такава болка? Едва ли плачеше толкова само защото си открила, че е богат и преуспяващ човек?
Лорън отново усети остра болка при спомена за начина, по който сама му помогна да я прелъсти. Въпреки това дължеше на Джим някакво обяснение за сълзите си предишната вечер, затова каза:
— Докато си мислех, че е обикновен инженер, аз наговорих и извърших неща, за които ми е ужасно неприятно да си спомням сега.
— Разбирам — отвърна спокойно Джим. — И какво мислиш да правиш?
— Мисля да се заема с работата си тук и да науча всичко, което мога — отвърна тя с горчива откровеност.
— Исках да кажа, как мислиш да постъпиш, когато видиш Ник?
— Не желая да срещам този човек, докато съм жива! — заяви категорично.
На устните му се появи лека усмивка, но гласът му остана съвсем сериозен:
— Лорън, следващата неделя ще се организира служебен коктейл във въртящия се ресторант върху сградата на „Глобал Индъстрис“. Поканени са всички изпълнителни директори на различните ни компании заедно с техните секретарки. Целта на това парти е да можем всички ние, които досега сме работили в различни сгради, да се срещнем и да се опознаем. Ще имаш възможността да се запознаеш със секретарките, с които ще работиш занапред, както и с техните шефове. Домакин ще бъде Ник.
— Ако не възразяваш, бих предпочела да не идвам — отвърна Лорън.
— Напротив, възразявам.
Беше поставена натясно. Знаеше, че Джим няма да допусне личният й живот да пречи на работата й. А ако загубеше работата си, никога нямаше да открие кой от компанията на Филип Уитуърт издаваше на Ник поверителна информация.
— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с Ник — продължи да я убеждава Джим. — Не би ли предпочела това да стане в неделя, когато ще бъдеш подготвена? — Тъй като тя се поколеба, той заяви твърдо: — Ще дойда да те взема в седем и половина.