Тя се изчерви, щом си припомни как умишлено беше провалила тестовете си и как бе изписала „президент на компанията“ като свое първо предпочитание за работно място. Сега Ник щеше да види това и…
— Хммм — каза той. — Лорън Елизабет Данър. Елизабет е хубаво име, както и Лорън. Подхождат ти.
Тъй като не беше в състояние да издържа неговото флиртуване, тя отвърна потиснато:
— Кръстена съм на две мои неомъжени лели. Едната била кривогледа, а другата имала брадавици.
Без да обръща внимание на думите й, Ник продължи:
— Цвят на очите — син. — Той се вгледа в нея над папката. — Няма спор, че са сини. Човек може направо да се загуби в тези твои очи — прелестни са наистина.
— Когато не носех очила, личеше, че съм кривогледа — уведоми го безгрижно Лорън. — Наложи се да ме оперират.
— Малко момиченце с леко кривнали сини очички и очила на нослето — отбеляза той с усмивка. — Обзалагам се, че си била много сладка.
— Не, не съм била, имала съм прекалено прилежен вид.
Устните му трепнаха, сякаш знаеше какво точно се опитваше да му каже. Той отгърна следващия лист от молбата за постъпване и Лорън го загледа как изчита набързо изписаното, и все повече се приближава към края, където беше изброила предпочитаните от нея длъжности.
— Какво, по… — възкликна изненадано той, след което избухна в смях. — С Уедърби май ще трябва много да внимаваме. Коя от нашите две длъжности предпочиташ повече?
— Никоя — отвърна му рязко. — Направих го, защото точно преди интервюто в „Синко“ изведнъж реших, че всъщност изобщо не желая да работя тук.
— Значи умишлено си провалила тестовете си, така ли?
— Точно така.
— Лорън… — започна той с мек, изкусителен глас, които веднага я накара да застане нащрек.
— Аз пък имах съмнителното удоволствие да прегледам твоята папка — прекъсна го хладно тя. — Папката с материалите от пресата — уточни при вида на неговия изумен поглед — Знам всичко за Биби Лионардос и френската кинозвезда. Видях дори снимката, която са ти направили с Ерика Моран на другия ден, след като ме отпрати, защото щеше да те посещава някакъв твой „съдружник“.
— И — заключи той невъзмутимо — беше обидена.
— Бях отвратена — отвърна рязко Лорън, защото не искаше да му разкрие нито частица от болката, която беше изпитала. После се овладя и донякъде с предишното си спокойствие каза: — Ще може ли, ако обичаш, да се върнем вече към работата ни.
Минута по-късно извикаха Ник на събрание, което продължи целия следобед, и той я остави на спокойствие. Докато работеше обаче, непрекъснато усещаше погледите на Мери Калахан.
В десет часа на другата сутрин Джим се появи пред бюрото й с напрегнато изражение.
— Току-що се обади Ник. Иска да се качиш горе веднага, имал нужда от твоята помощ до края на деня. — Той махна с въздишка към доклада, който тя преписваше. — Хайде, иди. Аз сам ще се оправя с това.
Когато Лорън пристигна, Мери не беше там, но пък Ник седеше на бюрото си — свалил сакото и вратовръзката, свел тъмната си глава, той съсредоточено пишеше нещо. Ръкавите на ризата му бяха вдигнати нагоре, яката му беше разкопчана. Погледът й се плъзна по загорялата му шия. Спомни си как неотдавна беше притискала устни към онази вдлъбнатина там, където биеше пулсът му…
Той беше най-красивият, най-пленителният мъж, който бе виждала някога, помисли си тя с мъчителен копнеж. Когато обаче заговори, гласът й не показваше нейното вълнение:
— Джим ми каза, че си искал веднага да се кача при теб. Какво трябва да направя?
Ник се обърна и я погледна, а на устните му се появи усмивка.
— Ами нека да помисля.
— Доколкото разбрах, имал си някаква спешна задача за мен.
— Точно така.
— И каква е тя.
— Искам да отидеш до кафето и да ми вземеш нещо за хапване.
— Това… — задави се Лорън. — Това ли е твоето понятие за спешна работа?
— Много спешна — отвърна й невъзмутимо. — Работата е там, че умирам от глад.
Младата жена стисна юмруци.
— За теб може и да съм само един дребен обект за сексуални развлечения, но долу ме чака важна работа и Джим има нужда от мен.
— Не той, аз имам нужда от теб, сладурче. Тук съм, откакто…
— И да не си посмял да ме наричаш „сладурче“! — избухна тя.
— Защо не? — отвърна той, а на лицето му грейна усмивка. — Ти си толкова сладка.
— Няма да останеш на същото мнение, ако още веднъж ме наречеш „сладурче“ — обеща му.
Ник сви вежди и Лорън трябваше да си напомни, че той все пак й беше шеф.
— Е, добре! — троснато изрече тя. — Какво ядеш за закуска?
— Възбуждащи секретарки — пошегува се той.